Това е една невероятна история. От самото си начало, до самият край. Това е историята на създаването и мисията на L59 – Africa Zeppeline, известен и с позивните LZ 104. Тази история напомня колко по-важно, наистина, е било да се овладеят технологиите и пространствата, отколкото да се воюва и овладява чуждото. Тази история е свързана и с България, така че прочетете я внимателно!
Да, не е било лесно на американският военен историк Джеф Матюс да повярва на думите на тъща си. Италианките, особено неаполитанките, се славят с бурна фантазия, а с възрастта на спомените им е все по-трудно да се вярва. Професорът си признава, че е бил в началото, преди да посети градската библиотека, твърде скептичен. Тъщата му си спомня, че… германците бомбардирали с цепелин родния Неапол и дори имало загинали, а пристанището било в пламъци. Но не през 1944 година, а през…1918 или там някъде. Зетът и знаел отлично, че германски въздушни кораби са атакували по цялата територия на Великобритания и Франция през Първата световна война, но от Фридрихсхафен – основната им база, до града в подножието на Везувий разстоянието било над 1800 км, и то по маршрут над Алпите и почти цялата територия на кралство Италия.
Обаче съмненията на господин Матюс се разсеяли от намерената от услужливите библиотекари, публикувана на 13 март 1918 година в най-големия неаполитански вестник Il Matino уводна статия под заглавие „Ненужно варварство – германски дирижабъл хвърли бомбите си над Неапол“. Старата госпожа била права, а професорът грешал. За какво става дума, откъде е дошъл този цепелин над южна Италия, смутил средиземноморското спокойствие на Неапол, това е една история свързана с неподозирано приключение, надминаващи фантазията на Лукас и историите му за младия Индиана Джоунс, Става дума същевременно и за световен рекорд, като цяло за първия трансконтинентален полет, полет, за който е трудно да бъде разказано, но не е и лесно да бъде забравен.
Може би на полковник Паул фон Летов-Форбек от Вестфалия, военният комендант на Дар-ес-Алам и цяла Германска Източна Африка, днес Танзания, се дължи фактът, че войната между Тройния съюз и Антантата, поне след 1915 година се нарича все пак Първа световна война. По моему, един световен конфликт е такъв не толкова защото участват в него далечни страни, а защото обхваща различни и отдалечени морета и земи на планетата. Иначе на всяка колониална война или съвременна интервенция би могло да се присвои това ужасяващо име и съответно номер. Преди започването на войната през юли и август 1914 година, Германският райх, се разпростирал не само между Неман и Вогезите, но и в Африка и Азия. От времената на Бисмарк, прусаци и баварци, хесенци и саксонци, строили свои колонии в Циндао в Китай, в Микронезия и на остров Нова Гвинея в Тихия океан, в Того, Намибия, Танганайка и Камерун на Черния континент. Със започването на бойните действия, положението на тези поселища, макар някои от тях да са добре укрепени, като например Циндао на полуостров Вейхайвей, все пак изглежда безнадеждно. Те не могат не само да разчитат на подкрепления, но дори и на редовна пощенска и телеграфна връзка с родината.
До началото на 1915 година германската съпротива угаснала в повечето предни постове и ферми във вътрешността на колониите, под задружните удари на белгийци, французи, британци с техните доминиони и японци. В края на годината , след капитулацията на някои отдалечени гарнизони, близо до границата на Чад с Камерун, единствените позиции, удържани от германците, останали в полите на Килиманджаро, на границата с Кения. Но действията на фон Летов-Форбек и неговите полу-партизански отряди, проточили се до ноември 1918 и завършили с почетното прекратяване на съпротивата му в Северна Родезия, са тема за друга, много по-обширна статия.
В Берлин достигали различни слухове и не винаги достоверна информация за това какво се случва в колониите на райха. Империята била под обсада, а неутралните страни вече не били толкова много, както в началото на войната. С обявяването на война и от официален Лисабон, германците загубили и тази последна връзка с отрядите и колонисти в Танганайка, посредством подчинения на Португалия Мозамбик. Все пак, арабски шпиони, преструващи се на търговци през турски Йемен, плавали до британски Занзибар, откъдето, бавно и несигурно получавали известна информация за продължаващите бойни действия от частите на Летов-Форбек. Германците били особено горди от резултатите които постигнал смелият вестфалски офицер, тъй като практически без финанси и снабдяване от Метрополията, той с около 2 до 3 хиляди души, колонисти и наемници аскари, и с умели действия на практика накарал съюзниците да държат в Германска Източна Африка 130 хил. армия от Индия, Южна Африка, Белгийско Конго, Джибути и Португалските колонии. Тези войски биха могли да бъдат използвани някъде в Европа!
Било въпрос на престиж Берлин да направи всичко по-силите си да помогне на своите колонисти. Идеята, твърди се в британските изследвания на тази заплетена история, е може би по-скоро на един зулуски жрец. Светият човек, ненавиждащ британските колонизатори в родината си, бил радостен да разгледа снимки в Таймс, на които се показвали огромните черни цепелини, бомбардиращи столицата им Лондон. Зулусът обявил това за Божие наказание и то толкова гръмогласно, че дори и англичаните се сепнали и започнали да проучват дали не се готви германско нашествие с цепелини в Африка! Един пленен германец, капитанът на не по-малко легендарния кръстосвач Кьонингсберг, с удоволствие излъгал разпитващите го британски следователи. На въпроса им, готви ли Германия нещо подобно, той гордо заявил: Да, точно така, прехвърляне на роти морска пехота с дирижабли! Разбира се, Германия нямала такава възможност, но заявлението му много разтревожило МИ 5.
Самите нападения върху Англия с цепелини вече били по-скоро Божие наказание за екипажите на въздушните кораби, отколкото за британците, които изградили засилена противодирижабълска защита, включваща и военни кораби в Ла Манша и Темза. Съвременният Одисей – Лайтолър също претендира за свален Цепелин. Оцелелите екипажи и балони били прехвърлени към военноморския флот. Но нито един от съществуващите Luftschiff не бил с капацитета да пренесе каквото и да е до Източна Африка. Необходим бил цепелин с нова конструкция. Постройката на два „специални “ гиганта с номера L57 и L59 започнало през август 1917 година. Дължината на корабите била 227 метра, с около 30 м повече от всеки съществувал до тогава цепелин. Обемът на балоните им бил 68 хил. куб. метра. Предвидено било да могат да носят до 50 тона полезен това, което включва гондолите, противосамолетно оръжие и екипажа, както и радиостанция на дълги вълни. Тези дирижабли били наистина изумителни, по -дълги от дреднаутите от епохата и появата ми предизвиквала у съвременниците усещане подобно на зрителя при появата на Star Destroyer-а на Дарт Вейдър в Междузвездни войни. И двата били зачислени към флота на кайзера.
Предложението за създаването и използването им за доставка на материали, а не за превоз на войски била на д-р Зупицка, лекар, служил във Танганайка. Експерименталният полет на L 120 , по-малък и по-бавен флотски дирижабъл в Балтика, доказал, че за екипажите е възможно да издържат във въздуха, при добра тренировка, повече от сто часа. Новите летателни апарати развиващи скорост до 103 км час, благодарение на 20 двигателя със сумарна мощност от 1200 к.с.. Възможно било да натоварят до 25 тона гориво и значителен баласт, включително воден, твърде важен за технологията на управлението им.
L57 бил повреден до неизползваемост още при първия си полет, от завода – производител в Штаакен, до базата във Фридрихсхафен,тъй като попаднал на буря над Ютеборг. За щастие на командира му, капитан-лейтенант Лудвиг Бокхолт, екипажът бил невредим и мисията била продължена с L 59. Взето било решение дирижабълът да потегли за платото Маконде, за което се предполагало, че е в ръцете на частите на фон Летов-Форбек, от най-южната оперативна въздушна база на Германия… град Ямбол в Царство България. Оттам от година вече действал цепелинът ZLX на флота, който разузнавал Черно море и бил изграден хангар. Операцията получила кодово име – “China-Sache” или “Китайска работа”.
В Ямбол L 59 пристигнал на 3 ноември по нов стил или 21 октомври 1917 година, както била датата тогава. Въздушният кораб бил с 23 членен екипаж, имената им са запазени в музея на цепелините във Фридрихсхафен, все пак това са световни рекордьори:
капитан: Лудвиг Бокхолт,Хайнрих Бот,Петер Брьокер, Фридрих Енгелке, Адолф Фуш, Емил Грюсендорф- щурман, Бруно Хейман, Курт Хоке, Фердинанд Холанд, Хайнрих Маас, Ханс Мархолц, Вилхелм Мюлер, Алберт Нолк, Хайнрих Пабст, Густав Прол, Алберт Рик, Карл Савойе, Бертолд Шилинг, Макс Шмидер, Карл Шмиц, Рихард Шулц, Емил Валд и Бернард Виземан.
След два неуспешни опита, поради лошо време, все пак те излитат към Африка на 21 ноември (8-и стар стил) в 8 часа и 34 минути. По това време излитането на цепелин е трудоемка работа, скоростта на подем е 80 метра в секунда. Това изисква участието на поне 200 души, които да направляват въжета, с които кораба да се насочи в правилна посока. Неуспешното излитане е било обикновено следвано от аварии, а при по-бурен вятър е било направо самоубийствено начинание.
На борда си L 59 носел за войските на фон Летов-Форбек:
- – боеприпаси – 7 400 кг
- – картечници и друго оръжие – 3260 кг
- – облекло – 200 кг
- – оптика – 50 кг
- – медикаменти и превързочни материали – 2970 кг
- – поща – 53 кг
- – книги – 53 кг
и каса вино за отпразнуване на пристигането в Танганайка. Полетът протичал по направление Бяло море, Смирна, сега Измир, Цикладите… Над Крит започнала гръмотевична буря, особено опасна за цепелините с водород. По инструкция била прибрана антената на радио приемателя, поради което капитанът пропуснал радио сеанса с Берлин. L 59 пресякъл без произшествия Средиземно море и достигнал Африка над Либия към 5 часа и 15 минути сутринта на 22 ноември. Установили, че по ниските въздушни слоеве в този период на годината се придвижват ускорено на юг, а на по-голяма височина обратно, на север, север-североизток. Благодарение на това ускорили придвижването си над пустинята, но заради няколкото принудителни маневри изчерпали баласта. Налагало се да изхвърлят и част от товарите. След навлизането навътре в Сахара се отправили на югоизток за да открият линията на Нил, която да ги води. Така на 25 ноември 1917 година достигнали района на Суданската столица Хартум, когато станало време за нов радио сеанс.
Британското разузнаване все пак получило информация за подготвяния полет. Фон Летов-Форбек и без друго създавал достатъчно грижи на британците, за да се позволи и да получи провиант от родината. Провела се мащабна дезинформация, в която в пресата и по дипломатически канали става ясно, че германският командващ е капитулирал в Мозамбик. След войната британският офицер от разузнаването Ричърд Мейнетзхаген споделя, че това всъщност е бил мръсен номер. Но на номера се връзва началник щаба на кайзеровия флот адмирал Хенинг Хотцендорф. L 59 обръща обратно, като изхвърля вече ненужните вещи. Въпреки отново настигналата ги буря над Мала Азия, на 25 ноември, в 19 часа и 40 минути, след 6 900 км полет и два пъти прекосяване на Тропика на Рака, дирижабълът каца в Ямбол. Това е разстоянието от Фридрихсхафен до Чикаго! При това германците нямат навигационни карти, нито разполагат с прогноза за времето. Целият екипаж страда от морска болест след преживените две бури, а мнозина страдат и от нервно разстройство, поради честата смяна на височината на полета и неуспешната мисия, смятат лекарите. По продължителност на полета и по дължина и то със значителен товар, полетът му, продължил 95 часа е бил непостигнат до този момент световен рекорд. На борда е имало още 10 200 кг гориво, вероятно достатъчни за още 70 часа във въздуха.
L 59 продължава службата си от Ямбол, като извършва няколко разузнавателни, а впоследствие и бойни полети срещу флота на Антантата в Средиземноморието. Замислената бомбена атака срещу Порт Саид в Египет се проваля заради лошо време, но ударът от голяма височина над Неапол на 11 март е успех. Запалено е пристанището на града Багньоли. Вестниците съобщават за 40 минутен рейд при който са хвърлени 20 бомби, загиват 16 души, а около 40 са ранени. Италианските репортери не пропускат да наредят Неапол до героичните жертви на тевтонската жестокост- Лондон и Париж. Така, че първите удари между Италия и България по въздух не са от 1943 година в направление Бриндизи – София, а от 1918- направлението е Ямбол-Неапол!
Гибелта на L 59 е още една тайна. Той загива заедно с целия си екипаж, превърнал се в легенда, на 7 април, при полет към Малта, осъществяван отново от базата в Ямбол. Версиите за катастрофата са различни, нормално за толкова прочут екипаж и кораб. Според някои данни той е загинал от светкавица, толкова пъти преодолявано препятствие, според други е ударен от приятелски огън, от подводницата UB 53, действала в Отрантския пролив, между Ботуша и Албания. Истината не се знае и до днес. Както и за повечето първенци във въздушните завоевания и рекорди!
Автор Закси фон Данитц
четвъртък, 12 септември 2006
Допълнения и редакция, 16 май 2022
Ариергард 