Под чужд флаг за Малта или Уелшмен, 1942

HMS Welshman (M84)

Използването на чужд флаг и отличителни знаци(както и по суша, така и по море) е, разбира се, престъпление. Но е и често срещана практика на война. Дори във Втората световна, въпреки всички Хагски и Женевски конвенции и справочници на Лойд и пълни описания на противниковите съдове, военноморските сили на отделни страни често прибягват до тази, за да я назовем по-леко, “спорна” практика. Първият и най-популярен пример е този на т.н. “дегизирани”, търговски рейдери на германците. Като използват малка пролука в морското право, „Атлантис“, „Тор“ и „Корморан“ наближават жертвите си или избягват преследването със смело издигане на неутрални или дори съюзнически флагове, често сменят външния си вид и дори си поставят имена на съвсем различни кораби. Но стигне ли се до сражение, те бързо сменят знамето и поставят на кърмата “щандарта” на родния си флот. Така, поне излиза, че ако има жертви, никой не е умрял под чуждо знаме.

Но ако това е донякъде необходимост за флотовете на по-слаби, но не особено привързани към международното право страни (в реалността то си остава едно “юмручно” право), оказва се, че дори и Британския флот не се колебае в трудни ситуации да прибягва до такава хитрост.
В началото на май 1942 година нищо не обещава сигурна победа на съюзниците. Особено в Средиземно море те се бранят отчаяно от координираните атаки на Ромел в Пустинята, и на силите на Оста около Малта. Подводници, големи надводни единици, торпедни катери и авиация от Сицилия, Сардиния, Бенгази и Крит правят снабдяването на 15 -хилядния гарнизон и близо 200-хилядното население на това парче земя под британски контрол истински логистичен кошмар. Горивото приключва, хранителните запаси се състоят от малко риба и зеленчуци от градините около Ла Валета, липсват боеприпаси за противовъздушната отбрана, която всеки ден е в бой с противниковата авиация. Най-тревожно е състоянието на Кралските военновъздушни сили, останали без минимално необходимия брой самолети и резервни части. Разчетите показват, че ако нещо не се направи спешно, крепостта ще падне и без бой. На това всъщност разчитат в Рим, а и до голяма степен в Берлин.
Адмиралтейството в Лондон има обаче основание за малко оптимизъм. Наскоро включилият се във войната на страната на съюзниците американски флот е изпратил, въпреки собствените си огромни нужди в Тихия океан няколко кораба на помощ на Европейския боен театър. Сред тях, за радост е и самолетоносачът Уосп.

Така се ражда планът за поредната операция, от типа който в британския флот и авиация отдавна наричат Club Runs (Клубни надпревари). Американците вече един път са го правили. Идеята не е особено оригинална, но е ефективна. Самолетоносачът зарежда британски изтребители Спитфайър Супермарин (47 на брой), които излитат от него на безопасно разстояние от противниковите бази и кацат направо в Малта, на максимума от своите възможности за полет. Операцията получава кодовото име Bowery (Плантация), може би по името на небезизвестната улица в Ню Йорк. Но тук се появява още един проблем. Изтребителите не са товарни самолети, те не могат да пренесат със себе си резервни части, боеприпаси за следващите операции и авиогориво.
Да се изпрати отделен конвой, при липсата на достатъчно ескортни кораби и още самолетоносачи, които да ги пазят е самоубийствено, да се изпратят подводници е непрактично поради малкият им капацитет за товари. (Става въпрос дори за превоз на цели авиодвигатели за смяна!), отделен бърз транспорт не би имал и най-малък шанс да се промуши незабелязан от италианската Супермарина между Пантелария и Сицилия.
Някой в Адмиралтейството обаче се сеща за едни по-специални кораби, с които в Кралския флот разполагат. Оригинална разработка, от т.н. клас “Абдиел”, официалното им название е „mine-laying cruisers“ (Минни кръстосвачи). Но това не са тромави, зле въоръжени кораби, преоборудвани набързо от транспорти или кой знае какво, а истински морски-бегачи, при това, въоръжени сериозно за бой с разрушители и авиация. Дори и най-бързите италиански кръстосвачи трудно биха догонили такъв минен заградител. Проектната му скорост е над 39 възела, а 1000 морски мили той може да измине с нечуваната скорост от 38! При постройката им, а те са общо 6 (Само един, “Латона” през май вече е на дъното, след удар от германската авиация, превозвайки войски за обкръжения Тобрук), предназначението им е да минират скрито Скагерак и Категат на входа на Балтика. Но през 1942 нещата са се изменили много от вижданията на Адмиралтейството преди войната.

Общи тактико-технически характеристики на минни кръстосвачи клас “Абдиел”

Водоизместване:	2 650 БРТ
Дължина:	127 метра
Ширина:	12 метра
Газене:	4.5 метра
Скорост:	39.75 възела (73.62 км/ч)
Въоръжение:	3х2 4-инчови оръдия (101мм), 4х4 40 мм зенитни автомата,12х20 мм Йорликона, 156 мини

Решението е взето, и паралелно с действията на Уосп и прикриващите го кораби от Съдението H (почти перманентните сили на британския флот на Скалата), от Гибралтар на 8 май отплава и Корабът на Негово Величество “Уелшмен” (Уелсецът), но с дегизировката на … френски разрушител.

Френски контра-торпильор от Втората световна война

Уелшмен като всички от своя клас е с три комина и за който и да е италиански или германски капитан не би било проблем да го разпознае като британец, дори с развят френски трикольор на кърмата. Но шансът му е, че в светла част на деня, той си има работа с … германската авиация. Дори и тази организирана по всички съвременни стандарти сила няма в кабините на юнкерсите си, пълни справочници за това как изглежда френски контра-торпильор.

Преустроеният в блокадопробивач минен заградител носи на борда си 280 тона оборудване, боеприпаси и гориво, както и наземен персонал за авиацията. На 9 май на юг от Балеарите, той е засечен от авиопатрулите на врага. Стандартно, германските самолети прелитат на бръснещ полет над него, но тъй като не отговаря с огън, приемат, че наистина е това за което се представя – френски разрушител, примерно “Леопард”. Денят обаче е дълъг и “Уелшмен” е прихванат и от френски самолети край Алжир. Тях е трудно да заблуди, но просто игнорира настойчивите им сигнали, по заповед на капитана си Уилям Фридбъргър.

Разтоварването в Голямото пристанище на Ла Валета

Най-опасното място, край плитчините Скърки, между нос Бон и Сицилия, корабът преминава на максимална скорост, през нощта. И призори, на 10 май, корабът влиза в Голямото пристанище на Ла Валета. В този момент цялата операция за малко да се провали. Не една, а две мини закачат траловете му едновременно (все пак капитанът, като опитен командир на минен заградител, е бил достатъчно внимателен да ги спусне). Детонацията им поврежда корпуса на кораба. Но материалът и хората са доставени.
Разтоварен по спешност, корабът се прибира по обратния път на 12 май. Следва ремонт в доковете на Яроу.