Титлата Маршал на Франция е създадена от крал Филип-Август през 1185 година (След като вече имаме точната дата на въстанието на Асеневци, за сравнение, ще кажа, че 1 година преди него!) Първият маршал на Франция се казва Алберик Клеман (Albеric Clеment), на когото е отсъдено да загине при обсадата на Сен Жан Д‘Акр, както толкова много французи, в Кръстоносните походи или в този на Наполеон в Палестина след векове. Но маршалите в онези времена, не били само и единствено, „на Франция“. Да си спомним например за хрониста на IV кръстоносен поход, Жофроа де Вилардруен, който бил Маршал на …Шампан!
Маршал Алберик не оставил наследници и втори маршал на Франция станал брат му, Анри Клеман. В цялата история на Франция, до последния, за сега, има 342 маршали. Маршал Жуен (С лошо ранена дясна, но не загубена, ръка през Първата световна война, той е известен с това, че козирува с лявата.) почива през 1967, но после посмъртно е създаден още един, героят от Бир Хакейм, Мари-Пиер Кьониг. Той почива през 1970, но маршал става чак през 1984! Модерност, какво да направим, нищо вече не е същото.
Сред семействата дали по няколко маршали на Франция (включвам и адмирали на Франция, по същество, те са със същия ранг) ще посочим: цели 12 представители на рода Монморанси (Montmorency), по 5 от Дюрфор и Ноай, (Durfort ; Noailles), по 4 от семействата Шоазел, Клеман (за двама вече споменахме), Косе-Бриса, Гонто-Бирон и Аркур (Choiseul ; Clement ; Cosse-Brissac ; Gontaut-Biron ; Harcourt). Трима са Брогли (на български се среща и като Броли, и като Брьол), Колини, Креки, Естре, Гуйон-Матиньон, Леви, Орнано и Шомберг (Broglie ; Coligny ; Crequy ; Estrees ; Gouyon-Matignon ; Levis ; Ornano ; Schomberg). Родовете с по двама представители са над 20. Във времето на Луи XIV, маршалите (все още по-скоро титла, но не и наследствена, отколкото военен чин), имали превилегиите на дуковете, а кралят се обръщал към тях с малко фамилиарното днес „Братовчеде“. Също
Любопитно е, че след 1627, когато се случвало няколко маршала да са в една и съща армия, само този, който имал главното командване имал „маршалски“ жезъл, (и това се решавало не по старшинство, а по благоволението на монарха, което и водело до непрекъснати скандали и сплетни, плод на ревност между командирите). Но все пак най-известният епизод е от обсадата на Есдин (Hesdin) от 30 юни 1639. Шарл де Порт, маркиз де ла Мейрей и племенник на кардинал Ришельо, репортувал на краля, че е превзел цитаделата. Тога Луи XIII го приветства с думите:
– Правя ви маршал, ето жезъла! – като му дава собствения си на командващ, в знак на победата. До 1758 маршалските жезли били символ на върховна военна власт и изработвани просто от дърво, без особени декорации.
По-късно, през 1660 владетелят прави Тюрен пръв сред равни като го провъзгласява за „Общ маршал на армиите и лагерите на Краля“. Но и това не е било съвсем новост, тъй като с тази титла са били и Биром през 1592, и Ледигер през 1621. А маршалите с „по-рано производство“ продължили да недоволстват. Трима дори били лишени от милостта на краля за отказ да изпълняват заповеди от Тюрен.
Най-младият маршал (вероятно и в Световната история) е не много известният Анри де Жоаюз, граф на Бушаж. Той получава титлата на 29 години от Анри IV, макар и да е монах-капуцин. Малко парадоксално, баща му Гийом, дук де Жоаюз също става маршал, но на 63 години, пределни години за епохата. Най-възрастен обаче е министър Сюли, фаворитът на Анри, който получава званието на 74.
Изглежда никога не са изработвани ясни критерии за това какво трябва да е един маршал. При кралете това е по-скоро компенсация за дълга и вярна служба, с годините те стават все по-стари при получаването на жезъла. Двама от най-брилянтите командири при Луи XIV, Конде и Вандом, като първият е принц по кръв, а вторият „легитимиран“ наследник, никога не стават маршали, но се случва да командват такива именно заради знатния си произход. При Наполеон маршалите, макар и по-известни на широката публика, също не са със „стандартизирани“ кариери.
Има трима войници, които са отказали титлата. През 1848 това прави Йожен Кавиняк, за да не бъде замесен в машинациите на Наполеон ІІІ. През 1871 да стане маршал отказва и Луи Жул Трошю, защото се чувства отговорен за лошата отбрана на Париж. И, накрая Шарл де Гол, защото е… еми, Шарл де Гол и не му трябва да става маршал.
За маршалите на СССР няма да се занимаваме тук, но е показателно и любопитно как съветската революционна власт винаги дава зелена светлина по същество на френски монархически рангове. Другият случай е с „комисарите“…на краля. Защото при Романови титулатурата е съвсем различна!?
Ариергард 