Френският командващ Луи Франше д’Еспере и сръбският престолонаследник Александър (в дясно) на Солунския фронт
СП on 10.12.2019 в 11:15 pm
Нормално е освен победи да имаме и поражения. Това е част от войната и трябва да го приемем като факт. Да погледнем трезво и реално на действителността.
СК on 11.12.2019 в 7:57 am
Доблестта и честността да приемеш поражението е може би е проява на най-голямата твърдост във войнския характер. Един провал учи колкото 100 успеха.
По повода, винаги е хубаво да се погледнеш как стоиш в очите на другите. Какви са историите им за теб и да се опиташ да видиш къде е истината, кое е обективно.
И все пак смятам, че степента на пропаганда у съседите е няколко нива отгоре. Това не означава обаче, че заради това, трябва да се отхвърля истината за нашите поражения.
Защо не се говори у нас:
Навяват тъга
Човешка черта е. В другите държави също не се говори за загубите.
Защото са символ на разчленяването на нацията.
Защото „чупи“ дълго-време изграждания сиромахомилски образ „добър войник, лоши генерали“, или „печелим битки, губим войната“, глупавата „съюзници-разбойници“ пропагандна кампания от 13-15 година, за която и досега не се мисли да бъде развенчана. Често губим войни именно щото губим някакви сражения и последиците от въпросните поражения ни вкарват в спирала на стратегически глупости.
Защото няма да продава тениски.
Изглежда трикотажната промишленост е намесена.
Може ли да помогне нещо едно добросъвестно изследване?
Би било полезно като урок за народа,че няма непобедими. И най-вече като урок по военно дело
Чаталджа?
Надценяване на нашите сили породено от победите до момента и от възможността за влизане в Цариград.
Добро поле?
All of the above. 😀 хахха лошо снабдяване, лоши решения преди и след битката и т.н
Неверни съюзници, Лошо снабдяване и проблеми с логистиката
От 10 декември до 10 януари бяха получени 265 отговора на анкетата. Благодаря за интереса! Хората, които са участвали са посетители на групи с военна и историческа насоченост, на български език. Посочвам този факт, за да се вземе предвид, че те са запалени по темите за българската армия, за нейните успехи и неуспехи. Не съм си поставял за цел да събирам данни за техния профил, нито като възраст, нито като пол, нито дали са служили или какво ниво на образование са достигнали, важното е че могат да пишат и четат. Събирането на такава информация само би отблъснало мнозина. Броят им обаче и ударният начин по който взеха участие ми говори, че са запознати добре с основните събития от военната история на Отечеството през последния век и половина.
Има ли войската ни поражение през войните на Третото царство – да, това е категорично ясно и не се споделя само от около 2% от участниците. Един на 50! Като тук не говорим губила ли е България войни – това е ясно дори само от справката с картата й. Говорим за армията й, за въоръжените й сили. Практически имаме пълно единодушие, че българите не са непобедими.
Но веднага идва и разнообразието от мнения. За малко над 4% от участниците това е било инцидентно – само веднъж. За близо 10% това поражение или поражения изобщо не са важни! Малко по-нататък ще говорим и за това. Така процентът на смятащите, че българската армия трябва все пак да разглежда миналите си несполуки обективно и с грижа спада до под 85%.
Кое е най-голямото поражение на българската войска в периода, който за краткост наричаме Войните?
Отзад напред, първо е саможертвата на двете дружини от 2 струмски полк, разформирован след участието си в преврата срещу Александър Батенберг по-късно, при Брезник през 1885. (Яребична наистина е голяма несполука, но остава сякаш незабелязана. Само 2 души я посочват, и това отразява и стойността й в паметта ни. Споменаването на Ключ и Черномен излиза от рамките на анкетата.)Това е нормално и едва ли ще учуди някого. В този бой, отрядът на майор Кисов съзнателно стои на смърт пред Моравската сръбска дивизия (той дори я напада), за да спечели време за нашите при Сливница. Поражението тук не е страшно, макар и заплатено прескъпо (сръбският командир генерал Топалович говори за 3 убити негови войници и 13 ранени, ние имаме около 300 убити, ранени и изчезнали). Останките от тези дружини успяват да се съберат чак в Самоков, така че, ако беше само този бой, София би паднала като едното нищо. Но и именно заради него, тя си остана в български ръце!
По около кръгло 4% от участниците (1от 25) смятат, че най-лошо сме бити от гърците при злощастния опит на армията на генерал Иванов да вземе Солун през горчивото лято на 1913. Точно същият процент са и хората, които смятат, че пак и на юг, но и в Поморавието, през 1944 търпим горчив провал, само че от германците, при недобре подготвеното ни преминаване на страната на съюзниците. И в двата случая (тежки поражения, без съмнение), без да съм се нагърбвал да давам мнение за самите събития, мога само да отбележа, че те не са чисто военни задачи. Българската войска е поставена в ситуация да не знае и да не решава на къде, как, а и защо трябва да се бие. И пак по съвпадение или не, срещу довчерашни съюзници. И повече от нормално, търпи загуби, които се отразяват на безукорната и иначе история.
С малко по-голяма тежест идват боевете при Каймакчалан и Битоля през късната есен на 1916. 6,4% от участниците ни, ги посочват като най-тежкото ни военно поражение. Тук нещата са доста оплетени, и трудно може да бъде дадена яснота с няколко думи. Отбраната на този връх най-вероятно трябва и се смята не толкова за поражение, а за част от новия национален пантеон, и то изграден не чак толкова отдавна. Показателно е, че в тогавашните военни донесения става дума за Борисов връх, днес този топоним старателно се избягва. (Може би както избягваме да наричаме Борисовград с името му и си остана Първомай.) По-важното е, че Каймакчалан не се разбира като поражение, а като трагична Шипка, като място на жертва, на героизъм. А катастрофата е падането на Битоля, след боевете при Кенали – един пък позагърбен Каймакчалан както и последвалите ги кървави позиционни боеве при Завоя на Черна. Но нещата са оплетени както казах и наистина много опитен и не по-малко важното, доста авторитетен историк ще трябва един ден да ги разплита. Проблемът е изобщо атаката на десния ни фланг в Гърция, настъплението на генерал Бояджиев, известно като Леринската операция, която му коства кариерата и славата, а на Българската армия опиянението от бързите победи. Левият ни фланг взима Кавала и обезоръжава неутралните гърци, а І армия среща срещу себе си… сърбите, уж избягали на Корфу, че и французите, уж разбити при Криволак и накрая …руснаците, което само по себе си е шок. Свикнали да взимаме всичко на един дъх, с един скок, се отзовававаме пред неприятел, който този път не се огъва пред ура и на нож. Било е нещо необичайно и е предизвикало дълбока криза в умовете и сърцата на войниците. Казват че началник-щаба ни Жостов, един примерен, компетентен и начетен офицер, умрял с думите: Падна ли Чеган? В този отговорен момент той явно е виждал, че оставя войската объркана, без ориентир, пред поражение. А и изобщо цялото ни навлизане в Гърция е някаква неясна, неподготвена, недобре съгласувана с германците акция, сякаш да ги убедим, че ей сега, ей на, ще вземем Солун и ще учудим пак и тях, и Света…И после те се налага да сменят щабовете ни, да преместват армии, сами хвърлят батальоните си егери за да запушват пробива. Това, разбира се, ние и до днес смятаме, че те извършват от лошотия, не от съюзнически задължения. А зрънцето логика в последователността от събития старателно избягваме да търсим, камо ли да назовем.
Над 15% (40 участника) смятат, че най-тежко падаме при Чаталджа. Това е рационално и напълно достоверно съждение. Атаката на Димитриев, под предпазливите указания и полузаповеди на генерал Савов и под уж незаинтересованото, но директно насърчаване от царя, наистина си заслужава да бъде изследвана в часовете по: Как да не правим никога! В следващите след 1912 година десетилетия, генерал Фичев, тогавашният ни прозорлив и инициативен началник-щаб, ще изпише стотици страници за причините за несполуката, не за да избяга от отговорност, а за да посочи в какво сме се объркали. Най-важната остава неизменна – не е трябвало изобщо да атакуваме. Човек не трябва да е професионален военен, нито специалист по логистика за да разбере, че след победните, но страшни Гечкенли-Селиолу, Петра и Лозенград, Люле Бургас-Бунархисар, през ноември, с холера в лагера, без ЖП линия за доставки и порцион на войските състоящ се от кочани на царевица и вода от гьоловете, с командващ издаващ бомбастични и леко оперетни текстове, вместо заповеди, в които говори за сформирането на своите гигантски батареи и заветите на Крума и губещ самоконтрол при всяко негативно донесение (генерал Павел Христов, безукорен военен, ще даде дори показания по-късно, че Радкото е бил болен истерик), докато войските му спят под мразовития дъжд и са обстрелвани от корабни оръдия от ляво и от дясно няма как да пробием укрепленията пред Османската столица, защитавани като за последно от наистина опитен в отбраната противник. Само две години по-късно, далеч по-подготвените британци при Дарданелите ще се уверят в същото, без да се радват на нашите екстри като болести, глад, пълно морско господство на врага и генерали-литературни гении. Генерал Венедиков, военен историк, баща на бъдещият известен археолог, пише направо, че военното изкуство на Димитриев при Чаталджа е равно на нула. Но и без тези преки, хайде, субективни твърдения, факт е, че 29-и полк при Илери табия, а и цялата ни 3-а Балканска и част от 9-а Плевенска дивизия са били здраво контраатакувани от турците и пред пълно поражение. Сражението завършва нерешено, но нашите войски повече не се престрашават да атакуват Чаталджанската позиция, която преди 5 ноември смятат за запусната и отбранявана от башибозук. Ще цитирам генерал Атанас Христов (С Павел Христов се разпознават лесно, единият е Молткето, другият – Каналията!), от неговата Кратка история на войната 1912-1913 година:
Трудно е да се определи от какво произлизаше това пренебрегване на укрепената позиция от страна на армейските щабове: в заповедите не се посочва дори посоката на главния удар. Дали се омаловажаваше нарочно силата на укрепената позиция, за да не спадне настапателния дух на нашите войски? Дали се е смятало, че турците не са вече способни да се съпротивляват, макар и да са зад укрепления? Или пък щабовете нямаха достатъчно военна подготовка и не знаеха как трябва да се организира атаката на една укрепена позиция? Или пък, знаейки това, не можаха да се справят с организацията на едно по-сложно военно действие? Може би всички тези причини взети заедно дадоха в резултат повърхностни разпореждания, в които бяха пренебрегнати най-елементарните правила за водене на боя, които бяха добре разработени в нашите устави.
Във всички тези въпроси старателният изследовател ще открие и сърцевината на българските военни неуспехи, като цяло.
Но ако Чаталджа е показателна операция, но не с решителни резултати, то името на поражението може да е само едно за 70% от участниците. То е Добро поле! Знаем от книгите и статиите за Войните, когато се говори за този пробив, дори не се използват нормалните в случая думи като крах, катастрофа, поражение, разгром. За Добро поле обикновено се споменава една друга – предателство. До такава степен то излиза от рамките на разбиранията ни за поведението на армията ни на война. Ако за Чаталджа се пише от генералите, правят се стратегически и тактически анализи, за Добро поле се пише от редовите офицери, търси се кой, кога и къде е бил на поста си, кой кога се е предал, кой кога е избягал. Та и кой генерал да поеме отговорността? Жеков? Той е бил във Виена по болест. Тодоров? Той е заместник, встъпил в длъжност от скоро. Бурмов? Русев? Рибаров? Може би Шолц? Германският генерал е най-удобен, той е в Скопие по време на атаката, не позволява нашата І армия да удари пред уж изпразнения от британците фронт при Дойран. Както и да сме си представяли тази операция. А може би са Сюрен, този упорит елзасец, командирът на германския корпус в Канатларци. Или Ройтер, героят от Завоя на Черна? Според Дитерих те се намесват, когато вече е късно. Генералите, буквално всичките, на 15 септември 1918, решителният ден, не са на мястото на събитието. Включително и командващите 2-а и 3-а дивизии. Иван Русев е в щаба си в Мелница и се намесва на следващия ден с една прибързана заповед за оттегляне, което вбесява германците, Рибаров е на връх Камила, от който, по свидетелствата на подчинените му, не се вижда нищо – нито Шейновец, нито Кравица, нито Петерник. Показанията му и статиите му в списание Сила само оставят горчив вкус, с неуспешните му опити да убеди всички, че е имало приготвена втора линия на отбрана, каквато всъщност няма. И с прехвърлянето на отговорността за Добро поле на сирачето – І Тунджанска бригада. Да – върхът и полето са собствено държани от Родопци, но флангът на Гръцкия пост, от Ямболци, пак 29-и полк, под негово командване.
Безкрайни са пререканията, след поражение, нормално е, да е така. Често се говори за пари, за дезертьорство, за бунт. А днес, рядко за това какво се е случило. Азманов, (когато го сканирах преди десет години, нямах идея, че ще стане основен източник за информация), дава една обща картина, но не на свидетел. Бано Драганов говори само за 1/4 от атакувания участък, този на 30-и полк. И само за сражението до 10 сутринта, около който час той пада в плен, а върхът е взет от 3 колониален полк на Пишонел. Коста Янков пише главно за щабните неразбории и бягането от отговорност, но ползването му като източник за тези събития трябва да бъде много внимателно. Маринов? Кратко, сбито, добро за начало, но без общата картина и без плана на противника. И някои направо четат дори не като източници, а като популярна литература Нойков и Тошев. А няколкото по-нови, вече исторически работи,повтарят едно и също и малко се въртят в кръг. Били са зле облечени войниците, нямало храна, всички били за бърз мир и решени да си тръгват за дома в началото на есента. А германците не помагали. И пак – предателството не беше на фронта, беше в тила. Мазгалов и обгореното гнездо – описано в стил на статията на Генчо Камбуров във вестник Дума – Героите изгарят, но не се предават… Да, подпуручикът от Търново Сеймен е великолепен, но не е единственото действащо лице в тези събития. Все едно четем вестниците от 20-те години на ХХ век, но в неподражаемия вариант на комунистите и представата им за обективност и научност. Това не е немодерна, ами изобщо не е история. Направо си е повторение на военната пропаганда от миналите епохи. И ако днес ви попитат: Дай нещо да прочета за Добро поле, има да се маете какво да е то. Ще си спомните ли за Сокол, който се държи до вечерта и защитниците му не се оттеглят дори при две дадени преки заповеди. Ще се сетите ли за храбреците от 53-и полк, които едва не сриват френската офанзива при Шейновец. А за картечното отделение на Грунерт при Гръцкия пост? А за Чинков, който губи ръката си от бомба, но остава да командва? Може би. Къде да прочетем остава труден и почти неразрешим въпрос. (Нали някой не си прави илюзията, че хора под 40 години с лекота и желание четат на ортографа от Царството? ) Отговорът трябва да дадат историците през ХХІ век. Верни на традициите, които вече е малко трудно да бъдат определени, но с мисъл за бъдещето.
От другите въпроси, най-интересен за мен е този: Защо у нас не се говори за пораженията? Защото няма да продава тениски е великолепен отговор. Но двайсет и два процента от отговорилите смятат, че не знаем много за тях. И един на пет да са, пак означава, че информацията не е достатъчна, че някъде има системен проблем в изучаването на миналото ни.
Трябва да се изучават пораженията ни и ще подобри ли това нашето виждане за собствената ни история? 4 от 5 участници, смятат, че това е сигурно. 0.8 процента – двама общо, че това не може да е вярно.
Ариергард 