Не , Жомини не е френски тенисист!

Сигурно, след Наполеон, генерал Антоан-Анри Жомини е най-големият, всепризнат военен авторитет на ХІХ век. Роден в семейството на беден чиновник от Пайерн, кантона Во в Швейцарската конфедерация, самият той търговец в началото, Жомини  съсредоточава цялото си внимание върху  най-новите въпроси на военното изкуство, създадени от огъня на Революционните войни и гения на Бонапарт. Генералът в цялото си творчество очертава  в Европа два основни противника, при които съвсем искрено, в един или друг етап от живота си,  той постъпва на служба. Това са Русия и Франция. От самото начало му се струвало, че в руската армия по лесно ще му се усмихне щастието, но случаят го завел първо във френската, под командването на Ней, бъдещият маршал, „най-смелият от смелите”. През 1804 година той става негов началник щаб. Такъв е в кампанията през 1805 против Австрия и при Аустерлиц, и през 1806 срещу Прусия. В 1807 Жомини вече е в щаба на самия император. Това е наистина шеметна кариера за един чужденец, дори по критериите на епохата. През 1808 – 1809 той е отново с Ней в Испания, но там  освен победните лаври, спохождащи техния корпус, Жомини си спечелва, както твърдят злите езици, и съвсем сериозно биографите му, и един смъртен враг – маршал Бертие, началникът на личния щаб на Наполеон. Историята е скрила какъв е бил поводът за враждата между двамата, но е ясно едно, като канцеларист- пуритан, маршалът не вижда нужда от склонни към произволни  умозаключения офицери във висшите щабове на Великата армия. А Жомини трудно се  задържа в рамките на генералщабното всекидневие на донесения и чертане по картите. Той проявява инициатива, намесва се в операциите, изпраща на Императора доклади и меморандуми, пророкува…

През 1810 като щабен полковник Жомини е изпратен в Париж, в съответствие със склонностите му, така поне както ги виждал маршал Бертие, на научно-историческа работа. Швейцарецът прави опит да премине на руска служба, но му е забранено. Все пак предстои  големия поход на Наполеоновата армия  към Москва. В кампанията от 1812, Жомини играе малка, макар и не съвсем незабележима роля.  През лятото е военен губернатор на превзетия Вилнюс, а в най-тежките за Великата  армия седмици след напускането на Москва, той управлява Смоленск. Никой не отрича възможно най-енергичното му участие в спасяването на остатъците от императорските войски – Великата армия, при пресичането на Березина. Той е в ариергарда и преплува реката с последните части, напускащи Русия. След кратко боледуване, за разлика от толкова много офицери, които повече не се завръщат в строя, той е пак в редиците на вече не толкова непобедимата френска войска през 1813. При Бауцен, на практика печели сражението за Императора, в който повече не вярва. Интригите на Бертие правят така, че вместо повишение, до тогава той е само бригаден генерал, получава заповед за арест по напълно формален повод – не се е погрижил за предаване на донесение за Главната квартира на време.

Обидата не е преглътната и при първото примирие с руснаците той преминава оттатък казашките разезди. От тук нататък с  първоначален чин генерал-майор , той е стратегически съветник на Александър І, а след години и на брат му Николай І. Руските царе не му доверяват командване никога, но и в кампанията от 1814, и през войната с турците от 1828-1829, и през Кримската от 1851-1855 той е генерал-адютант при тях. Стратегическите му ескизи и до днес се пазят във Военния архив на Русия.

Тези просторни бележки по биографията на Жомини са продиктувани от факта, че тя слага своя забележим отпечатък върху трудовете му . Творчеството му няма национален характер, едно от основните неща, които го отличава от неговия протагонист  Клаузевиц. Генералът не заема никога позиция за една или друга страна, държава, народ. По същество, той е  международен експерт, с много широк поглед по предмета си. Това му носи като награда и обективност, която на искрените патриоти е непозната. Но винаги го е преследвало подозрението в измяна. Например през 1806, Жомини е силно разтревожен от развитието на кампанията. Френската армия настъпва на изток, с несигурен южен фланг, заплашван от току-що унизената Австрия. Швейцарският офицер от Великата армия подава рапорт до Наполеон, в който предлага лично да се свърже с про-френски настроени прусаци, за достигането на незабавен мир. Наполеон от Варшава е на крачка да заповяда разстрел на Жомини.

На бойното поле при Прейсиш-Ейлау  тогавашният полковник  се намирал в щаба на Императора в центъра на френската диспозиция, на гробището. Когато корпусът на Ожеро бил разпръснат от руския артилерийски картеч и между руските карета и  щаба на Бонапарт не останал никой, Жомини извикал: „Ех, само два часа да можех да бъда Бенингсен!” Коленкур, историкът на кампанията срещу Русия и адютант на Наполеон, му направил забележка, че това е неудобна реплика в непосредствена близост до Императора. Какво прави Жомини, само след час отново се представя формално пред Коленкур и му заявява в прав текст, че сега вече иска да е не Бенингсен- руския командващ, а ерцхерцог Карл Австрийски за да премине от Бохемия  в Прусия и нанесе на Наполеон още по голямо поражение.

Когато Жомини съветва своя главнокомандващ към умереност, корсиканският дух на Наполеон често вижда първопричината за  това в руски и пруски подкупи. Но същото важи е за руските царе в не по-малка степен. През 1814 Жомини  посочва на Александър І колко неизгодно е за Русия да отслаби до крайност Франция, която все пак отнема част от силите на Великобритания. В контекста на руско-британския съюз обаче, от царедворците това се тълкувало като доказателство за измяна. В Русия Жомини получава редовно заплата си, чете курсове по стратегия, но така и не заслужил команден пост.

До колко е голям военния авторитет на Жомини можем да разберем от следния анекдот, разказван на сериозно след десетилетия: През пролетта на 1859 година Втората империя била в навечерието на война с Австрия на италианския боен театър, Наполеон ІІІ, както се полага на император на Франция възнамерявал да командва лично. Но като журналист и политик, той имал съвсем смътни стратегически представи и никакъв опит като военачалник, а и не можел да състави никакъв план за действие. Луи-Наполеон, племенникът на великия Наполеон Бонапарт, заповядал да намерят и представят пред него 80-годишният ветеран, руският генерал от инфантерията Жомини, живеещ от пенсията си в Париж. Старият човек отказал каквито и да е консултации и дори аудиенция без руски указания. Руският посланик галантно издейства  разрешение от правителството на Александър ІІ и една вечер, преди кампания, Жомини издиктувал на Наполеон ІІІ няколко основни положения за войната, който последният се опитал да претвори при победните за Франция Маджента и Солферино.

Жомини си остава до края на дните си военен професионалист. В традицията на дедите си, швейцарските войници, служили с кръвта си на не една и две корони и страни в Европа, той търсил по военному отговори за ръководните начала във военното изкуство. Но прословутите му прозрения, винаги се появявали въз основа на отчетлив анализ и личен опит. Той участвал в 12 военни кампании. Като размишлявал за първите победи в кампаниите на Наполеон Бонапарт, още на младини,  Жомини нахвърлял основите на концепцията си. Ударността е неговият основен принцип, наречен стратегия на съкрушаването, която той формулира като съсредоточаване на колкото е възможно повече сили на решителното място, в решителния момент. Едва 20 годишен, той имал намерение да съчини трактат по стратегия, в който от тази гледна точка да даде препоръки за военната наука. Но се оказал и достатъчно прозорлив за да отложи това си намерение с 30 години. Стратегическата му концепция се нуждаела от опорни точки. Жомини смятал, че достигнатите от него изводи, въз основа на прегледа на различни войни и кампании, трябва да бъдат изложени и осмислени и от читателите му в същия ред, за да се разбере гледната точка на генерала. В началото той се насочил към изучаването на 7-годишната война. „Трактат за големите военни операции” излиза в 4 тома, първите два  през 1804, следващите през 1810. По същество това е критическо изследване на кампаниите на Фридрих Велики, фактите Жомини взима от Темпелхоф. Работата си по това издание, някои от главите на което са ярък изразител на стратегическите му виждания,  той не прекъснал дори по време на поход. В същото  време Жомини започнал работа и по Революционните войни. По темата излязъл от печат един от най-солидните му трудове: „Критическа, военна история на Революцията” в 15 тома с още четири атласа в периода от 1811 до 1824. Естествено е да продължи с Наполеоновите войни. Но Жомини нямал достъп до оригинални документи. А и да хвали или да критикува Наполеон му се виждало еднакво неудобно. За това Жомини избрал за труда си необичайната форма на разказ в първо лице, от името на императора. Така, в 1827 издава прословутите си четири тома  „Политическия и военен живот на Наполеон, разказан от самия него на трибунал, в състав Цезар, Александър и Фридрих”. До 40-те години на ХІХ век на „Историята на Империята” от Тиер,  това била и най-обстойната история на периода на кампаниите на Великата армия.

Като военен историк, Жомини имал удивителните способности, по откъслечни документи, да схваща цялата картина и да рисува хода на кампаниите в причинно-следствена връзка. Той не се задълбочавал, разбира се, така мащабно в анализа на историческите събития, така както Клаузевиц, но често следвайки блестящите си хрумвания, се оказвал на прав път. Пък и повечето от тезите на Клаузевиц са били предназначени само за лично ползване, бележки под линия и работни записки. Слабото място на Жомини било навярно в изследването на кампаниите и на Фридрих Велики, и на Наполеон, през призмата и под ъгъла на една и съща концепция, „Стратегията на съкрушаването”. Еволюцията на военното изкуство в края на ХVІІІ век се отбелязвала от генерала непълно. Всъщност, същия упрек можем да отправим и към капиталния труд на историческия отдел на Пруския генерален щаб по темата, издаден почти 100 години по-късно.

Едва след написването на  целия корпус от военно-исторически книги, Жомини се захванал със своя теоретически трактат, за който мечтае от младини. Наистина, още през 1807, той пуснал в отделна глава изводите си за 7-годишната и Революционните войни, но това е по-скоро реклама. Чак през 1829 година Жомини написал, както се изразява: „аналитическото си изобразяване на основните комбинации на война”. Това пак е само опит, допълнение към историческите му трудове. В 1837 година най-накрая неговата доктрина видяла бял свят, като „Очерк за военното изкуство или ново аналитическо изобразяване на най-важните комбинации на стратегията, на голямата тактика и военната политика” . Сега този трактат е известен на шепа любители на военната история като „Кратки насоки във военното изкуство”, а в Русия като „Очерци по Военно изкуство”. В това негово „зряло” изложение той сякаш пак искал да смекчи своята доктрина с вижданията и представянето на другите военни капацитети до епохата: Бюлов, ерцхерцог Карл, Клаузевиц. Ударността пак била поднесена с много уговорки, почти плахо.

Но ние говорим за доктрината на Жомини. С нея той станал родоначалник на цяла школа, силно разграничаваща се от тази на Клаузевиц. Клаузевиц е труден за четене, мисълта му е трудно усвоима и дава възможност за широк кръг от тълкувания. Клаузевиц не е и завършен. За финал, Клаузевиц смята, че стратегията е изключително широк предмет, много по сложен от тактиката. Жомини, напротив, е достъпен дори за гимназисти. Мисълта му е ясна и не подлежи на тълкувания. Жомини предполага, че перспективата на стратегията е проста и като дисциплина силно се различава от тактиката, която пък не трябва да се подчинява на твърди правила.

Клаузевиц определя стратегията, като „учение за използването на боя за постигането на политическите цели на войната”. Жомини е по-решителен, но вероятно „отрязва” половината от качествата на войната: „Стратегията е изкуството за ръководенето на масата от войски на театъра на военните действия.” Но пък създал отделна дисциплина – военната политика. Тя му позволила все пак да се занимава с въпросите на стратегията, вън от политиката, изключително от военна гледна точка.

Клаузевиц е неясен, читателят има чувството, че той представя тезиси, които не са завършени, оставящи отворени въпроси. Но неговото основно качество е в съобразяването с житейските факти, с опита на всекидневието, с всичките му ясноти и неясноти. Жомини пък се отделя от реалността чрез условности. Стратегическото му мислене навлиза в сферата на чистата логика, а това става за сметка на известно опростяване.

Но какво се чудим, Наполеон четял книгите на Жомини за Фридрих Велики и в разговор с херцог Босано споделил: „Този млад батальонен командир излага неща, които не са ми преподавали и учителите във военното училище.” Наистина, тогава и малко генерали са вниквали във вижданията на младия швейцарец.

И днес той е известен на не много на брой историци, книгите  му се цитират, но не се четат. Военните специалисти, спокойно можем да обобщим, са го забравили, славата му е помръкнала до звездата на Клаузевиц.  Въпреки, че учени и изследователи често са „хващали” пруския генерал в заимстване на идеи и цели пасажи, именно от швейцареца.  Жомини е забравен дори в родината си, и някакво внимание изобщо му се отделя в Съединените щати и отчасти във Франция. Клаузивиц и звучи по-военно, еднополярно, целенасочено. Той отрича морала  и нравствеността във войната. Жомини, напротив, постановява че спазването на моралните норми е залог за успех на война. „Нахлуването в чужда страна без справедлива причина е престъпление” – пише той. И веднага става по-съвременен от пруския стратег!

Жомини е класик и велик учител във военното изкуство. Принципът му за ударността остава непроменен и до сега. Стратегията на съкрушаването, принципът на малката победа, историческите му изследвания са били ценени  включително до края на Първата световна война. Например, по въпроса дали отбраната е най-силна форма на водене на война, Клаузевиц не създава школа, и най-верните му последователи застават на позициите на Жомини. Често на най-ярки фигури във военната история им се приписват  заради решителността им, действия по Клазевиц. Но и пробива при Добро поле, и вземането на Тобрук, и победата в Нормандия са израз всъщност  на принципите на Жомини – Удар и Съкрушаване.