Шотландският боец на френския крал или битката при Семинара, 1495

Надявам се, че историята на този капитан, конетабъл, тан и дук, дипломат и военен теоретик ще ви е интересна. Стана дългичък текст, но това е защото ползвах и някои по-стари мои писаници.

Беро Стюар Д’Обини

Френският капитан и конетабъл на Неапол Беро Стюар Д’Обини или както го произнасят в Англия, Бърнард Стюарт, е роден между 1447 и 1452 година, и произлиза от кралския клан Стюарт ъф Дарнли от Шотландия. Дядо му, сър Джон Стюърт или Жан Стюар, получава от Шарл VІІ във фамилно владение земите на Обини сюр Нер за заслугите си в Стогодишната война. Така родът му във Франция векове наред е известен като Д’Обини, а Луи ХІV го издига до дукско достойнство.

Както баща си, Беро постъпва на служба в Кралския дом в Париж, като капитан на Шотландската рота, най-елитното и първо по старшинство подразделение на армията. Тази рота, заедно с още три френски представляват личните телохранители на монарха, известни като Синия дом, по цвета на ливреите си. Всяка рота от тях е командвана от капитан, за най-старши от четиримата се смята този на Шотландската, след него ранговете се смятат по старшинството на реда на назначението.

Девизът им е Erit haec quoque cognita monstris (Ще ги разпознаете по невероятните им дела), чак при Краля Слънце той е сменен на Nec pluribus impar (Няма с какво да бъдат сравнени).

Първа сред тези четири роти по старшинство, както казах, се откроява Шотландската рота наричана първоначално Стоте пиконосци от благородниците на Кралската къща (Cent lances des gentilshommes de l’hotel du roy). По-късно ги наричат по-кратко – Голямата или Великата стража на Тялото му. Сред нея, най-опитните или представителите на най-старите родове формират особено елитния отряд на Пазачите на Ръкава (Gardes de la Manche) – името идва от факта, че стоят толкова близо до Особата на краля, че той ги допира с ръкавите си. Тези 24-ма телохранители имат за началник т.н. Първи войник на Франция (Premier homme d’armes de France) – уникална титла за най-близкия личен телохранител на владетеля. Ето този пост заел Беро. За шотландските гвардейци на служба при краля на Франция съществува известен роман, може би не толкова у нас, макар че е превеждан, но не по-малко четен на запад от Тримата мускетари на Дюма. Това е Куентин Дъруърд (Quentin Durward) на шотландският класик Уолтър Скот. През ХVІІІ век ротата, все по-малко шотландска като състав, все още отговаряла по устав с «Hamir» (Ето ме) при повикване от краля. Тогава вече капитаните и били от рода Ноай, един от най-старите и почитани в Кралството.

Първата по-сериозна задача на френският капитан от шотландски произход била при завръщането на Хенри Тюдор в Англия. В битката при Босуърт, в която крал Ричард ІІІ става последният британски монарх загинал на бойното поле, Д’Обини командва френският контингент във войската на лорд Ричмънд, изпратен от Луи ХІ. И така участва в издигането на Тюдорите на власт. Този момент често се премълчава и в сериозните английски исторически трудове, а тези, които изобщо го споменават, твърдят, че френският контингент в решителната битка на Войната на Розите е бил полу-шотландски, полу-нормандски, което минава за приемливо в Лондон.

Фактите – френският крал, воден от плановете си да присъедини полунезависимото дукство Бретан към владенията си, всячески помага на претендента Хенри с пари и войски, за да си осигури ненамесата на враждебната иначе Англия в тази анексия. Лорд Ричмънд тръгва от устието на Сена в своя поход, натоварен с 40 хиляди туренски ливри от френската хазна и най-малко 2000 професионални бойци от гвардията на френския крал. Разбира се, в Лувъра пазят фактурите. Д’Обини обаче поради неподходящ произход не става втори kingmaker подобно на Уорик в английската история.

Девет години по-късно откриваме Беро Стюар в Рим, като посланик на крал Шарл VІІІ при опасния папа Александър VІ. Там този френски шотландец защитава претенцията на своя господар към Неаполитанския престол. Д’Обини е притежавал изглежда достатъчно добри дипломатически способности, тъй като общо-взето аргументите за наследяването на Анжу в южната част на Ботуша от крал Шарл и да са юридически издържани, не биха имали тежест пред един Борджия, но факт е, че папата на този етап не прави нищо за да спре похода на Валоа на Апенинския полуостров.

Жандарми и швейцарец от епохата

В кампанията от 1495, Д’Обини командва френския авангард от хиляда жандарми. Терминът жандарм е толкова древен, че е трудно да се открие началото му, но все от някъде трябва да започнем. Първи носят името изглежда кръстоносците на сенешала на Филип-Август Тибо V. Жандарм означава тогава просто човек с оръжие. Тибо създал такъв отряд за похода на краля, прочул се с обсадата на Сен Жан Д’Акр и разправиите с Ричард Лъвското сърце.

Дълго може да се разсъждава за това, кога точно жандармът е станал задължително конник (в такива схоластични спорове българите сме царе). През Стогодишната война по-голямото количество френски войници се отбелязват в изворите с две възможни наименования – „les gens d’armes“- въоръжени хора и „les gens de pied“- пеши хора, пешаци, което ни води на мисълта, че жандармът вече твърдо е бил конник. Но част от жандармите – шотландци, особено тези на конетабъла Джон Стюарт ( дядото на Беро и първи сеньор на Обини), нанесли първото голямо поражение на англичаните през 1421 при Боже, доста преди Жана Д’Арк да стигне изобщо до Орлеан, и убили в него брата на Хенри V – Томас, са били пешаци.

Към края на войната, много от жандармите, на коне или не, си поискали заплатите и отказвали да се разотидат по домовете, били те в далечна Шотландия или в по-близка Бургундия. Шарл VІІ събрал тогава Генералните щати (Въпреки, че френското кралство изглежда външно безпардонна деспотия, все пак, като всяко прилично средновековно кралство, то имало своите демократични институции с представителство в тях на основните прослойки на обществото си и решаващи въпросите за облагането с данъци, например.) През 1444 година свиканият тогава аналог на Общо управително събрание на Франция предложило на суверена си реформа в армията, която да го отърве от недисциплинираните наемници и да ги замени с Кралска законна (или послушна на заповеди) жандармерия – la gendarmerie d’ordonnance de roi. Общият и състав е впечатляващ, дори за голямото западно кралство – 9000 души, платени от държавната хазна с нарочен данък.

Шарл помнил добре Азенкур, а вероятно бил и запознат с основните изводи от Креси и Поатие, и нямал намерение да създаде просто поредната благородническа конница, лесна цел за английските стрелци. За това той разделил жандармерията на 15 роти, всяка от които включвала специални 100 тактически групи, наречени „lance fournie“ – „установена“ или защо не, „уставна пика“. Става дума за нещо като отделение, начело на което стоял брониран благородник-копиеносец (жандармът), и включващо още оръженосеца му, в началото трима стрелци, на коне, и паж, наричан вале (картовите термини станаха няколко). Идеята била това отделение, да подпомага конникът със стрелба от страни, както и да довърши поваленият му противник на земята (това било задачата на оръженосеца, съоръжен със съответните ножове). Тази нова жандармерия тренирала периодично, получавала постоянна и сравнително добра заплата и станала истинска военна институция при кралете Валоа.

Още при първите походи в Италия стрелците се отделили в собствени роти , поставили началото на „ Леката кавалерия“. Тя произлиза именно от онази епоха и е взаимствана вероятно от венецианците, с техните „cavallarmati“ и „cavallegiere“ – въоръжени конници и леки конници. Но това поражда пак един парадокс – леката конница при Стария режим или, хайде, конницата на леки коне е всъщност … тежка конница, също като жандармите, техните предтечи. А лека конница, така както ние днес разбираме термина, са всички видове хусари, хървати, стратиоти (estradiots) или албанци и пр. За още по-пълно объркване, мога да прибавя, че по времето на Франсоа І идва на мода и сред тежката конница стилът да е леко „chevau-leger“, ала лека конница, т.е. бронирането да бъде облекчено, а пиката дори на жандарма да бъде заменена с огнестрелно оръжие, било то пистолет, било то тромблон. Благородниците не искали веднага да се разделят с дългото си копие, символ на рицарството като цяло, но суровите изисквания на войната (испанските терциос и швейцарските карета с алебарди и ужасните моргенщерни) решително ги превъоръжили.

Връщаме се в Романия, северната част на владенията на папата, където отрядът на Беро почти се оказва пред единствената противодействаща сила в Италия на френската екскурзия – неаполитанските войски на крал Алфонсо ІІ. Почти, но не съвсем, защото тези части не горят от желание да се съпротивляват, след като и собственият им господар предпочита да абдикира в полза на сина си и се оттегля в безопасност в Сицилия, владение на родственика му, краля на Арагон. Синът му Фердинандо ІІ, (влязъл в хрониките с неаполитанското произношение на името си, Феранте и дори Ферантино също като дядо си, с когото не трябва да се бърка), е макар и не лишен от смелост като баща си, също не успява да повдигне духа на народа и войската си, до степен, че да спаси короната. Обвинявайки гражданите на столицата и васалите си в предателство, той напуска града и се оттегля с малък отряд на остров Иския, на входа на Неаполския залив.

Шарл VІІІ Валоа и съпругата му Ана Бретанска

За пет месеца французите от Гренобъл, през Алпите достигат до Неапол, по стандартите на времето бързо, ако бяха покорили цяла Италия, но твърде бавно, като вземем предвид, че се сражават само на два пъти с гарнизоните на малки крепости по пътя. През останалото време Шарл VІІІ провежда тържествени приемания на ключове на градове, които заговорничат срещу него веднага щом ги напусне, преговори с турския принц Джем за поход срещу Константинопол срещу брата на последния, Баязид ІІ, и пирове с участието на дами с волно поведение, които в Италия изобилстват в епохата. Между другото седмица, след разговора с Джем, турският претендент е отровен от Борджиите и от целия план за поход на Изток не излиза нищо.

В новозавладяното си кралство, което в началото го приветства като освободител, Шарл започва необмислена държавна политика. Всички постове са раздадени на негови фаворити и дори родови владения, на нови френски барони. Лъвският пай получава кралския куртие (министър на двора) Етиен де Веск. Той става едновременно дук на Нола и на Асколи. Херцогинята на Алтамура, притежаваща по-голямата част от Апулия, е веднага оженена за придворния оръженосец де Лигни. Дори църковните длъжности, без консултации с Рим, са получени от френски прелати. Единствените стари привилегии, които оставя в Неапол новият крал, т. н. Capitoli, е запазването на робството, което все още е силно разпространено в южните части на Италия.

Епископът на Глюк, посланик на германския император Максимилиан се опитва да припомни на Шарл, че причината другите сили да приемат присъствието му в Неапол е ангажимента му да продължи с кръстоносен поход срещу турците или мамелюците, (които тогава владеят Йерусалим), но му е дадено да разбере, че това вече не е на дневен ред във френския двор. Всички разбират , че походът е бил само претекст.

Още през март, месец след падането на Неапол, на север се създава Венецианската лига от всички италиански държави, недоволни от френското присъствие на Ботуша. Папата я подкрепя, а императорът обещава помощ. Флоренция единствена продължава със своя неутралитет. Комин, френският посланик във Венеция алармира, че договорът е за 25 години и че Кастилия и Арагон също ще се включат в плановете срещу Франция. Шарл, този крал-дете, реагира нацупено: Какви лоши хора се тези ломбардци и най-вече, този папа!- възкликва той и с това сякаш сам се успокоява за недалновидната си политика.

Нацупено дете или не, кралят бързо схваща, че е време да върви на север. С половината си армия той потегля към Рим, а после към земите си оттатък Алпите, до които достига след тежката битка при Форну (Форново). Лигата губи това сражение, но успява да отнеме обоза на французите (може би и за това Лигата губи битката, венецианските естрадиоти се нахвърлят върху плячката и забравят за боя), натоварен освен с много произведения на изкуството, и с 180 хиляди дуката от неаполската хазна и както твърдят, с пикантни изображения на млади дами, предтеча на порнографската литература, собственост на френския монарх, с които той се развличал от тежкия военен живот.
На юг остават три френски корпуса:

• В Неапол основната сила (10 хиляди души) под командването на вицекраля Жилбер де Бурбон, граф де Монпансие.
• В Калабрия около четирихиляден отряд начело с Беро Стюар, вече с титлата Велик конетабъл на Неапол
• В Базиликата, областта северно от Калабрия, отрядът на благородника де Преси (хронистите не съобщават много подробности за този генерал), включващ и швейцарски наемници.

Форте Нуово, Неапол

През това време венецианският флот вече се появил край Бари. В провинциите на Неапол избухнали въстания, водени от местните барони и свещеници. Монпансие трябвало да води истински сражения в лабиринта от улици на столицата за да успее да се затвори във Форте Нуово, непревземаемият бастион на пристанището на града, строен от Анжуйците именно за такива случаи. Етиен де Веск, новоизпеченият дук на Нола, бил изпратен във Франция по море (друг път вече нямало) за да моли Шарл за подкрепления. Веск не видял повече своите земи.

Крал Ферандино

Междувременно, Венецианската лига действала също в три направления. Близо до разбунтувания Неапол дебаркирал лично бившият крал-изгнаник Феранте ІІ, сега пак любимец на народа. Флотът на Серинисимата атакувал източните брегове на Кралството. А от Сицилия в Реджо се прехвърлил най-опасният противник – войските под командването на кастилският генерал Гонсалво Де Кордоба, известен като Ел Гран Капитан, гордостта на Испания, победителят на маврите и завоевател на Гренада.

Кастилецът водел войска, много подобна на тази, с която Фернандо Кортес щял да завладее Империята на ацтеките 25 години по-късно. Сициалиано-арагонските му части наброявали 1500 пешаци с кръгли щитове и мечове, известни като Rodeleros и 600 конници, от тях само 100 тежки, gente-de-armas, сравними с френските жандарми. Отличен командир, той веднага осъзнал че с тези слаби части, той ще бъде смазан от войските на неаполитанския конетабъл. Де Кордоба привлякъл още 3500 моряци от арагонския флот. Няколко души били въоръжени с аркебузи. На помощ през Сицилия, по море бързо дошъл и крал Феранте, тъй като обсадата на Форте Нуово се проточила. Той също водел със себе си новонабрана неаполитанска конница, до 400 души, но не е ясно каква част от нея може да се нарече тежка.

Д’Обини, болен от малария, веднага реагирал, събирайки всички войски, които можел да има от разпръснатите крепостни гарнизони и повиквайки швейцарските наемници на Де Преси. Френската и Съюзническите армии се срещнали при Семинара, пристанище на Тарентско море, на 40 км от Реджо.

Французите били доста по-малко. Стюар бил начело на:

• 400 жандарми с полагащите им се ланс-фурние т.е.
• 800 леки конни стрелци
• 1200 оръженосци, пажове и валета
• И отделно, нещо което било изненада за съюзниците
• От 800 до 1200 пеши швейцарски наемници

Съюзниците разбрали, че французите наближават, но не знаели за подкреплението от наемници. Де Кордоба препоръчал разузнаване и предпазливост, но както обикновено става, другият командир – крал Фиренте, настоял за незабавна атака. От двамата той бил по-старши и неаполитанската конница в дясно тръгнала в атака.

Френският строй бил малко неортодоксален – жандермерията и леката конница била в ляво, тоест, точно срещу тях. Не мога да си представя как Стюар е успял да наложи такова построение. В тежката кавалерия значението на ранга и построяването по тежестта на герба били в култ. Злите езици се шегували, че френската жандармерия винаги атакува в една единствена линия, защото никой благородник не би се съгласил да застане зад някой друг. Построение в някакъв дълбок строй, тип Глиганска глава като тевтонците било изключено. Та как е успял шотландецът да ги построи в ляво, и то от швейцарска пехота, за мен остава в сферата на военната магика!

Изглежда Де Кордоба задържал тежките си конници и меченосците си в нещо като резерв, но леката кавалерия била заедно с неаполитанците. Обучени да се бият като маври, с хвърляне на копия и бързо оттегляне, първоначално испанците нанесли известни загуби на бавно набиращата скорост френска тежка рицарска верига. Но това оттегляне било изтълкувано изглежда погрешно от несвикналите моряци и калабрийски пешаци на левия съюзнически фланг. Там започнала паника, тъй като всички смятали, че испанската конница бяга.

Феранте със своите рицари, се опитал да поддържа разколебаните си пешаци, но бил ударен едновременно от жандармерията и швейцарците. За малко се разминало да бъде пленен, негов оръженосец се жертвал и така спасил краля. На Гран капитана останало само възможността да прикрие общото отстъпление на съюзниците със стоте си рицари. Добри бойци, по нищо не отстъпващи на френските жандарми, те задържали за кратко общото настъпление на противника. На другия ден цялата армия започнала бързо отстъпление към Реджо. Така Де Кордоба се разделил за първи и единствен път със славата си на непобедим генерал.

Знаем обаче, от много примери в историята, че победените са тези, които вадят изводи от неуспехите си. Сър Чарлз Омон, един от най-изтъкнатите британски военни историци в началото на ХХ век твърди във Военната си история на ХVІ век, че именно заради плачевните резултати от битката при Семинара (за да сме точни, тя първо не е в ХVІ, а в предходния, и второ, това е само първата битка при Семинара, както често се случва в Италия) Де Кордоба пристъпва към мащабна реформа в испанската войска, довела до създаването на терциос и почти пълното изчезване на конницата. Победителите, естествено, няма какво толкова да променят, до тук, в Първата италианска война те са с две победи от две сражения. Франция ще трябва да мине още дълъг път за да започне някакви военни реформи.

Въпреки, че е безспорен победител, Беро Стюар Д’Обини не успява да спаси неспасяемото. Болен от малария, както казахме, той не може нито отново да овладее Неапол, нито да помогне на другите обсадени крепости. Остава блокиран от съюзническия флот в Калабрия до края на войната.

Вицекралят Жилбер де Бурбон се опитва да печели време с множество примирия и преговори и дори получава подкрепление от 3000 души от Франция, но Шарл е зает да помага на краля на Навара, Англия заплашва френските владения и направо Париж, тъй като при подготовката на италианската си кампания, Шарл се е отказал от земите на короната в Артоа, нещо типично за него. Вече никой не си спомня за Неапол.

Капитулацията вицекралят подписва в Аттела през юли 1496, но някои крепости, включително тези под контрола на конетабъла, продължават съпротивата. Гаета се предава през ноември, а Таренто през февруари на следващата. Победители на тази фаза от войната излизат венецианците, които получават от Неапол Пуила за услугите си.

Д’Обини, след почетна капитулация се връща във Франция, точно в момента, в който се извършва първата дипломатическа промяна, от типа, който ще стане знаков изобщо за периода на Италианските войни. Франция се сближава с Арагон, отстъпвайки Русийон, още една френска земя, която Шарл щедро прехвърля на съсед. Самият той обаче почива малко след това и на трона се възкачва племенникът му Луи ХІІ, под условие да се ожени за кралицата. Ана Бретанска върви заедно с владението на дукството си, толкова желано от Париж.

Разказът ни е обаче за Бърнард- Беро. Неговата кариера продължава по възходяща линия. При новият крал той дори става губернатор на Милано, дук и граф на три графства в отново завладения Неапол през 1501.

Между другото, любопитно е, че година по-рано, използвайки краткия мир, Д’Обини успява да напише собствен Трактат по военно изкуство. Днес не много известен, това е кратък труд, с илюстрации, в духа на епохата , обясняващ накратко промените, които артилерията е донесла на бойното поле. Трактатът е известен само на тесни специалисти, но копие от него сега е достъпно, благодарение на щедростта на електронните библиотеки, свързана с пандемията от коронавирус.

Гербът на Стюар Д’Обини

Луи ХІІ е доста по-прагматичен от предишния крал и се опитва да преговаря с Арагонците за разделяне на земите в Южна Италия, принадлежащи на техните роднини. Но нещата се объркват от желанието на испанците да вземат всичко. Неопитният френски вицекрал Луи Д’Арманяк разделя френските войски и този път Д’Обини трябва да се сражава в Калабрия с много по-малко войници – 200 конници и 800 пехотинци срещу главните сили на иберийците, ръководени от Фернандо де Андраде. Втората битка при Семинара е неуспешна за Беро и той се затваря в крепостта Ангитола, но след едномесечна обсада, се предава. Обединената испанска монархия поема контрола над Неапол след катастрофалната битка при Чериньоле, при която Гонсалво де Кордоба разбива безапелационно французите с помощта на 1000! аркебузиери и 1000 ландснехти (германският вариант на швейцарските алебардисти), а Д’Арманяк загива.

Д’Обини е освободен и се връща във Франция през 1505 година. Следва нова мисия, този път в Шотландия. От Луи ХІІ сър Бърнард, който си е пълнокръвен тан, с кралска кръв, е натоварен със задачата да препотвърди съюза между Единбург и Париж срещу нарастващите амбиции на Тюдорите. Там той умира през 1508 година и е погребан с всички почести на шотландски благородник, включително и с ода за смъртта си, съчинена от прочутия поет Уилям Дънбар. Беро имал едно дете – дъщеря на име Ана. По-късно тя става съпруга на неговия братовчед Робърт Стюарт, бъдещия маршал на Франция. Някой хубав ден ще разкажем и за него!