Има битки, които не са се провели. И все пак са били особено ожесточени. И това ги прави част от военната история.
Става дума за Африка, но не тази, която повечето от нас познават от брошурите на “ЮНЕСКО” или “Медици без граници”. Местата са същите, бедни зони от планетата, напълно непроизводителни и като че ли непригодни за живот, поне това, което наричаме “цивилизован начин на живот”, но както и преди век, и днес интересни и за пътешествениците, и за хората с нюх за успешни сделки. Колонии от европейци, разбира се, там никога не са планирани, нито създавани, така че терминът “колониализъм” за тази история остава чисто технически. Освен ако под него не разбирате нещо друго.
Фашода в наше време се нарича Кодок и се намира на 650 км на юг от Хартум. През 1865 година египетската армия създава преден пост там, който просъществува до 1884. Целта му е борба с арабските контрабандисти и търговци на роби. Пунктът е главното селище на областта Бахр ел Газал (на арабски Реката на газелите) в южен Судан. След началото на въстанието на Махди районът остава под контрола на дервишите, но към него претенции имат както британците, под формата на запазване на “суверенитета на Египет”, така и французите и белгийците, които се стремят да имат пристанища на Бели Нил като важен воден път през Сахара към екваториалните си владения. Изобщо, малко в стилистиката на времето, особено популярна е била идеята в европейските столици за едно прескачане на “вододела Конго-Нил”, мислената линия, разделяща басейните на двете реки. Смятало се е за особено “държавническо” да притежаваш територии от двете и страни. Така, при все по-малко оставащите незаети африкански земи от Великите колониални сили, интересите им се сблъскват във Фашода, на 19 септември 1898.
Подялбата на Африка е не много дълъг (около 50 години), но често мъчителен процес за най-големите страни-колонизатори, и естествено, за колонизираните страни. В края на века Франция вече е заела Мадагаскар на пътя за Индия. Единствено овладяването на Занзибар на източния африкански бряг до някъде успокоява вечно мнителната британска дипломация. През 1890 година двете страни урегулират и владенията си по течението на река Нигер в западната част на континента. Но Египет остава горещият въглен на двустранните отношения. Когато още през 1856 хедифът Саид паша предоставя на французина Фердинанд Лесепс концесия за Суецкия канал, това води автоматично до протест от страна на Лондон. През 1869 императрица Евгения присъства на откриването на новия морски път и така още повече разтревожва британския естаблишмънт. Франция притежава 52% от акциите на Канала, а хедифът – 45%. Последните, постепенно са изкупени от британските делови кръгове, което довежда пък до гнева на египтяните и въстанието на Ахмед Ураби през 1879. Доходите от Суецкия строеж все пак са част от националното богатство на страната. Британия се намесва в защита уж на монарха в Кайро, но всъщност в защита на собствените си интереси около това предприятие. Интервенцията и от 1882 обаче е шок за Париж и само силната опозиция в лицето на Леон Гамбета и Жорж Клемансо спират правителството на Шарл Фрейсине, племенник на прочутия някога изследовател на Австралия Луи Фрейсине, накарал британците да бързат с колонизирането и, да не се намеси край Нил. Но Франция de facto е изключена като реална сила в Египет. Няма как, след Френско-пруската война Париж трябва да избира внимателно дали да участва в международни конфликти.
Предполагам, повечето от четящите тези редове знаят, че през 1885, след битката при Хартум и смъртта на Чарлз Гордън – британският наместник на хедифа в Судан, Лондон старателно планира и подготвя завръщането си в страната. На европейците не им върви много в Североизточните предели на Африка, Менелик ІІ, негусът на Абисиния разбива италианците през 1896 при Адуа. Ясно е, че страните в района няма да бъдат “колонизирани”, но страдащият престиж на европейските сили ги кара да се стремят поне на някаква форма на “протекторат” над тях. Така работи национализмът – колкото картата със собствения цвят на Глобуса е по-голяма, толкова самочувствието расте! Няма особено значение какво реално се крие под оцветяването.
Франция смята Абисиния за свой естествен съюзник. Британия, от своя страна прави планове за свързване на своите колонии от север на юг – от Александрия до Капската колония. Така двете колониални сили се сблъскват, първоначално само в проект, но през 1898 и реално, направо перпендикулярно!
Министър на колониите на Франция от ноември 1894 е Теофил Делкасе, който е напълно наясно с проектите на правителството на кралица Виктория. Делкасе не може да се надява да измести британците от Египет, но планира да прекъсне движението им на юг. той нарежда в Горно Убанги (днешна Централноафриканска република) да започне подготовка на спешна мисия към Нил. Британците явно имат също добро разузнаване, и лорд Грей предупреждава официално Париж още през 1895, че всяко навлизане на френски части в Египетски Судан ще бъде разглеждано като враждебен акт. Ке Д’Орсе отрича официално, но френски офицери отплават от Марсилия имено с такива намерения.
Французите се подготвят старателно. Командният кадър на експедицията се състои от: Командан Маршан (все още капитан), капитан Жермен (артилерист, но без оръдия, заместник на Маршан), капитан Баратие(може би най-опитният “африканец”, обикновено изпращан напред, в разузнаване), капитан Мангин (бъдещ герой от Първата световна война),. Включени са също доктор Емили, лейтенант Фук, флотския кандидат-офицер Дие, сержантите Бернар, Да и Венай. Морякът Дие командва малкия сглобяем кораб, който мисията носи (буквално, около 2 тона) със себе си. Френската експедиция включва 150 сенегалски стрелци и около хиляда носачи.
Но през 1896 и англичани, и французи, с изумение научават още един факт, който напълно изменя картината на съперничеството помежду им. Командвана от барон Франсис Данис, известен изследовател на Африка, от Стенливил в Независимата държава Конго потегля белгийска експедиция от 1000 местни бойци и … 35 оръдия. Посоката е Фашода, а през февруари 1897 тя достига езерото Алберт! Известно успокоение и в Париж, и в Лондон настъпва, когато на следващият месец, авангардът на мисията на Данис, съставен от членове на племето Тетела въстава срещу белгийските си офицери. Експедицията се превръща в полицейска акция, а на Брюксел отнема около три години да се справи с бунта. Но все пак белгийците не остават без нищо. Изоставен от махдистите, дълбоко в горите на Лунните планини се намира забутания форт Ладо, контролиращ територия от около 40 хиляди квадратни километра край Горни Нил. Преследвайки бунтовниците, белгийците го заемат и държат чак до 1910 г., до смъртта на Леополд ІІ. Този район влиза в историята като анклава Ладо, най южната част на Бахр ел Газал, наистина странно, като се замисли човек, дългогодишна част от вилаета на Османската империя, носещ твърде нетурското име Екватория?!
На Маршан пък му трябва година на път в тропическите гори на Централна Африка за да достигне набелязаната цел. При завръщането си в Париж, разказвал, че край Нил видял животно, нещо средно между зебра и жираф. Три години по-късно, официално ще бъде обявено за откриването на последния неизвестен голям бозайник на планетата – Окапито, от сър Хари Джонстън, губернаторът на Уганда. Епичното пътуване надминава всяка приключенска книга. Загиват двама французи, загубите сред носачите са неизброими. Но все пак, Маршан и ротата му достигат Бели Нил при Фашода на 10 юли 1898 и побиват трикольора на Третата република над форт, който той прекръства на Сен Луи! Кризата е неизбежна.
Първи, дервишите в Хартум научават за това и изпращат две парни речни канонерки – Сафие и Тевфикие, няколко баржи и 3 хиляди бойци , натоварени на тях срещу натрапниците. На 25 август 1898 малката ескадра застава срещу форта. Оръдията стрелят, но ефектът срещу окопалите се сенегалски стрелци е нулев. Обратното, 120 войници под началството на 9-тима французи изстрелват по дервишите около 14000 патрона от карабините си Лебел (куршумите са с обтекаема форма, за първи път в Света, т.н куршуми М, барутът е бездимен, т.н. барут Б на базата на нитроцелулоза, а в ложата се поместват 10 патрона) и убиват около 500! Капитан Мангин нарича битката по-късно “военна екзекуция”, англичаните после му разказват, че на двата кораба не е имало място, по-малко от човешка длан, което да не е пробито от френски куршум. Надупчват ги като сирене Грюер. Мангин преследва двата кораба при бягството им километри по течението на реката, за да предотврати всеки опит за десант близо до френския пост. Три баржи с дервиши потъват по обратния път.
През август, покрит с лаврите на победата си при Омдурман, Лорд Хърбърт Кичънър, формално египетски главнокомандващ, получава стриктни инструкции не от Кайро, а от премиерът на Великобритания лорд Солсбъри. Ни повече, ни по-малко, той трябва да продължи на юг от Хартум и да премахне всеки чужд пост по Нил до Бахр ел Газал. През септември британските канонерки застват пред Фашода. Ето как описва срещата си с британския генерал комендан Маршан, това става на британски кораб :
„След взаимното представяне един на друг, Сирдарът ме попита дали си давам сметка за значението на френската окупация на Фашода, който е на египетска територия .
– По заповед на френското правителство ли окупирате Фашода?
– Да, генерале, по заповед на моето правителство Фашода вече е френски.
– Мой дълг е тогава да протестирам в името на Високата Порта и Негово Височество Хедива, когото представям в Судан срещу вашето присъствие във Фашода.
Поклонихме се.
– Без съмнение, вашето намерение е да продължите да заемате Фашода?
– Да, генерале, и искам да допълня, че ако се наложи, всички тук ще умрем преди …
Сирдарът ме отряза:
– О, няма да стигаме чак дотам. Разбирам и признавам, че натоварен с изпълнението на нарежданията на вашето правителство, ваш дълг е да останете във Фашода, докато не бъде наредено друго. Надявам се и двамата да стигнем до разбирателство, което ще ми позволи да изпълня тази проста формалност, след която ще оставим нещата такива, каквито са до достигането на споразумение между нашите правителства. „
Маршан описва сравнително цивилизован разговор, но началник -щаба на Киченър Хорацио Смит-Дориен описва малко по-различна картина. Подполковникът не е чувал какво говорят двамата офицери, но виждал жестовете им. В един момент дори си помислил, че трябва да се намеси, тъй като нещата можели да стигнат до бой между двамата командващи. Дипломатичният британски началник-щаб изпратил слуга с бутилка уиски и две чаши на уединилите се Кичънър и Маршан. Това успокоило за момента преговорите.
Под благоприятното въздействие на алкохола или с разум, британският и френският командир решили да не предприемат самостоятелно действия, а да препратят случая към правителствата си. Делкасе вече бил външен министър. Експедицията била негово дело и първоначално той не само възнамерявал да задържи Фашода, а направо се обявил за война, рядък случай при дипломат. Още една експедиция била изпратена от Убанги на изток, и още две от Джибути на запад, в подкрепа на слабите части на Маршан.
В Лондон викали френския посланик Алфонс Шодрон де Корсел всеки ден за разговори във Външното министерство. Британия също била изглежда готова да воюва. Кралският флот провел маневри край … Брест и Бизерта! Слабият все още Френско-руски съюз не давал никакво предимство на Париж, а германският кайзер направо бил взел влака за Константинопол и дори продължил до Йерусалим, с цел да демонстрира силното си задоволство от възникналия дипломатически казус сред най-опасните му противници.
Делкасе трябвало да отстъпи, въпреки политическата цена. За френските националисти това било позор, още едно доказателство, че аферата Драйфус е отслабила страната и е нужна монархия. “Какво да направим,-отговарял той – Те (англичаните) имат войници, ние аргументи…” На Маршан било наредено да напусне Фашода през ноември. Пред публиката било обявено, че това е заради тропическите болести. Френският отряд се завърнал в родината след още година, преминавайки през Етиопия. Жан-Батист Маршан бил национален герой, но платил цената, която често се налага на военните при демократични режими. През 1904 година той подава оставка, а в армията се завръща чак през 1914. Достига до ранг на дивизионен генерал и е раняван три пъти през Голямата война.
Винаги може да се добави още нещо!
Ползвано:
Paul D’Ivoi, „La Mission Marchand“, Paris, 1899
Marc Michel, “La Mission Marchand”, Paris, 1972
Ариергард 