Картите показват, че от петролното пристанище на Сингапур, известно като Пулау Букум, през Южнокитайско, Филипинско и Вътрешното море до Кобе, главната база на Императорския флот, по вода разстоянието е 3414 морски мили. За кораб със постоянна скорост от 10 възела трябват 18 дни за да бъде то прекосено. В началото на 1945 година 18 денонощия на вода, с неизменна скорост от 10 възела било непостижимо желание, за който и да е японски танкер или транспортен кораб. Не че били останали много.
Империята на Изгряващото слънце била във военен и икономически колапс. Само през 1944 година, извън катастрофалните военни операции, американските подводници потопили 603 японски кораба с общо водоизместване от 2,7 млн. БР тона. Това е повече от общия брой на потопените транспорти в предходните 41-43 година. Октомври 44-а бил най-лошият – подводниците потопили 74 кораба с водоизместване от 340,400 БР тона. От тях 18 военни съда с водоизместване от 125,900 БРТ. През ноември ги последвали към дъното общо още 214,506 БРТ. Така японският търговски флот, който за островната държава имал жизненоважно значение, тъй като доставял буквално всички суровини, от 4,1 млн. БРТ спаднал до 2 млн. в края на 44-а година. При това останал без гориво и разделен на две в Южните морета и край островите на Метрополията от американското настъпление във Филипините.
Военноморските сили можели да направят малко пред смазващото превъзходство на американския флот. След поражението през октомври в гигантската битка край остров Лейте, през ноември това, което било останало от императорските бойни кораби, се било буквално скрило във Вътрешното море. Но все пак, както и през предходните месеци, началникът на Императорския военноморския щаб Коширо Оикава планирал част от силите да бъдат прехвърлени в богатите на ресурси райони на завладените британски, френски и холандски колонии около екватора. Това едновременно решава проблема с тяхното зареждане с гориво и същевременно, теоритично поне, би трябвало да разфокусира движението на американците към Японските острови.
Боевете във Филипините, поредица от десантни операции и въздушни и сухопътни операции, постепенно се разширявали от централните части на архипелага, на север, към Лусон и главния му град, Манила. Контраадмирал Санджи Ивабуши, бивш командир на линейния кръстосвач Киришима, потопен две години по-рано, бил решен да се бие в столицата, въпреки общия план на сухопътната кампания на генерал Ямашита милионният град да бъде напуснат без бой. Ивабуши изпитвал вина за случилото се във т.н. Втора морска битка при Гуадалканал и не само, че пренебрегнал разпорежданията на Ямашита, но и поискал боеприпаси от Токио. Отново армия и флот, както често се случва при японците, водели различни войни.
През ноември на 4 авионосно съединение, под командването на контраадмирал Чиаки Матсуда било заповядано да се отправи към залива на Манила с хиляда тона боеприпаси на борда. Матсуда бил един от най-образованите и опитни японски командири. С богат опит на командни позиции, включително и капитан на гиганта Ямато, той познавал добре и американците, тъй като преди войната бил служил като помощник-военноморско аташе във Вашингтон. Чест критик на начина на ръководена на войната, контраадмиралът бил ярък представител на това, с което всяка империя би трябвало да може да се похвали -съобразителни и самостоятелни командири. В Япония не били останали много.
Масуда командвал слабо казано оригинално, но не и по стандартите на японския флот, съединение. Макар и авионосно по име, то се състояло от два … линейни кораба, с постройка от Първата световна война. Исе и Хюга през 44-а година не били обаче вече и строго погледнато, линейни кораби, а представлявали някаква хибридна форма между артилерийски единици и …самолетоносачи.
Когато били построени Исе и Хюга, а и в две свои модернизации през 20-те и 30-те години на ХХ век, те били въоръжени с 12 х 14 инчови оръдия (35.6 cm), както повечето кораби от епохата в Императорския флот, и с 16х140мм оръдия. След Мидуей, в паническото търсене на авионосни кораби, японските експерти взели решение, първо да превърнат двата дреднаута в самолетоносачи, заедно със всички останали от класа им, освен Ямато и строящият се Мусаши, но след преразглеждане на опциите, се стигнало до варианта да запазят част от главния им калибър, за да не се губи ценно време. Тук е мястото да споменем, че както и в другите флоти, ценността на линейните кораби след потапянето на Принс ъф Уелс и Рипълс от самите японци с авиация, рязко паднала. Но за прекрояването на целия си линеен флот в авионосен Императорските военноморски сили нито имали време, нито възможности.
В резултат от 44-а година вече Мобилният флот на Япония, под командването на прославения вицеадмирал Одзава разполагал с две чудновати единици – с нос на линейни кораби и кърма на самолетоносачи. Между пагодата и комуникационната мачта също била останала група от две кули с 4 оръдия от главния калибър, макар и леко прикрити от източената към носа летателна полу палуба. 140 мм оръдия били напълно отстранени от барбетите си и заменени със зенитна артилерия (общо 57 цеви). Корабите били снабдени с японски радарни системи, сред които може би единствено функциониращ нормално били детекторът за противниково радарно излъчване – Е 27. В резултат на спестеното водоизместване, двата “авионосеца” получили хангари и допълнителни горивни цистерни. (Силуетите на тези хибриди по нещо приличат на противолодъчния крайцер Москва на съветския флот от 60-те години и без особено преки податки, често ги сравняват с него.) Авиогрупите им били смес от самолети, нормално с наземно базиране и хидроплани, никога не били доведени до нормална бойна готовност. Корабите имали по два катапулта, оригинална разработка, с възможност да бъдат насочвани във всички посоки. След битката при нос Енгано, където Исе и Хюга по чудо останали почти незасегнати, катапултите били свалени. И корабите се превръщат в нещо като бронирани бойни транспорти.
Съединението започва да се нарича Kan-butai, което от английски превеждат като “Изпълнителни сили” (Completion force). Контраадмирал Масуда се насочва към ‘гърлото на бутилката” както американците наричат пролива между Формоза (Тайван) и китайския бряг, единственият все още свободен морски път към ресурсните райони. Заради рейдовете над Манила, товарът от боеприпаси е стоварен на островите Спратли. От Филипините пристигат и тревожни сигнали от наземното разузнаване, че 4 противникови линейни единици са в района.
Адмирал Хелси и 3 американски флот действително подготвят своя операция под кодовото име „Гратитюд“, за да прихванат Исе и Хюга, но когато тя започва, японските кораби са вече в Сингапур. Но рейдът на съюзниците през януари в Южнокитайско море отново е с опустошителни последствия за японците, които губят край бреговете на днешен Виетнам още 1 млн. БРТ кораби, заедно с екипажите и стоките на тях. Адмирал Хелси привлича в тази си атака 5 ударни самолетоносача, 5 леки и 6 нови линейни кораба, освен ескортните си сили, авиацията и подводниците. На практика „Гратитюд“ е краят на всякакво японско корабоплаване в тези води и окончателно прекъсва връзката на Империята с останалите територии под контрола на Токио на юг от Шанхай.
С едно малко изключение, и това е стратегическата операция възложена на Kan-butai с кодовото име Kita (Север). В началото на февруари 1945 към Исе и Хюга се присъединяват лекият кръстосвач Ойодо и разрушителите Асашимо, Хатсушимо и Касуми. В Сингапур те товарят няколко хиляди тона авио и обикновено гориво, стратегически материали като каучук, олово, живак и волфрам, както и хиляда работници от нефтопреработвателната промишленост. 4 тежки кръстосвача остават на юг, това са Миоко, Хагуро, Ашигара и Такао.
Целта пред конраадмирал Масуда е отново Кобе. Противникът в лицето на контраадмирал Джеймс Файф-младши, командващ подводните сили на 3-и флот изпраща срещу него невъобразимата като брой включени подводници “вълча глутница” – 26 единици, всички снабдени с модерни радари. Отделно от Филипините японците търсят и 100-тина средни и тежки бомбардировача. Американците четат и радио съобщенията.
Максималната скорост, която Исе и Хюга могат да развият е 24 възела. През по-голямата част от плаването, те ще се движат с около 18 възела. Което не ги прави много по-бързи от американските подводници в надводно положение. А от самолетите, изобщо. Но Масуда има един съюзник, който лесно може да се превърне в най-големия му проблем – времето. Февруари е сезона на тайфуните. Японците традиционно боготворят тази природна стихия, спасила някога страната им от монголците. Именно в окото на бурята и този път японският адмирал планира този път да достигне до родните брегове. Още един шанс за него е, че американското командване планират операцията по завземането на Окинава и големите морски единици са в тиловите си бази за поддръжка и ремонт преди големия десант.
Цялата операция Кита протича на висока скорост и в ужасно време. Ако субекваториален Сингапур температурите са обичайно високи, то в Япония през февруари е разгарът на зимата. Цялата тази картина на бурно море, пълно с торпеда и с мини, японските моряци ще видят в пъстра палитра в 4000-милно пътуване само за 10 дни.
Още на излизане от Сингапур на 10 февруари японските сили са засечени от британската подводница Танталус. Англичаните съобщават на щаба на Файф-младши. На следващият ден американската подводница Чар прихваща Кан-бутай и след нейния сигнал само за 14 часа в преследването на японците се включват още 8 подводници. Радарите им действат безпогрешно и то на значително за епохата си разстояние от 15-20 мили, но изненадата е пълна, когато заемайки позиции на мястото където би трябвало да премине противника, той отсъства за “срещата”. Масуда използва своите детектори за радиоизлъчване и ловко маневрира, за да избегне засадите. Тази смъртоносна игра на котка и мишка продължава по време на цялото плаване, но включването на американската авиация с наземно базиране не постига по-голям успех. Гъстата облачност им пречи да открият визуално японските кораби, а радарите са изключени, за да не атакуват без да искат своя подводница.
На 13 феврари американската подводница Блоуър успява някак да стигне до атака. Изстреляни са 6 торпеда, но няма попадения. И други се опитват, но в повечето случаи на перископна дълбочина. Подводницата Башоу е принудена спешно да се потопи, след като по нея стреля Исе с главния си калибър. Трудно ми е да си представя какво би останало от подводница, ударена от 356 мм снаряд. Всички опити за атака се неуспешни както заради ловките маневри на японците, така и заради огромните вълни и пелените от дъжд в Южнокитайско море.
В пролива Формоза, японската ескадра се спира за пет часа на един от островите в арпхипелага Матсу. Там към нея се присъединяват още два разрушителя – Камикадзе и Нокадзе. По нататък само една американска подводница стреля по ескадрата, отново с 6 торпеда, но отново неуспех. На 18 февруари съединението на Масуда е пред Шанхай, на 19-и достига южните брегове на Корея, а на 20-и влиза във Вътрешното море. Това са и едни от последните японски кораби, които успяват да доплават до родните брегове.
Контраадмирал Файф е силно критикуван, че при условия и средства, за които, адмирал Дьонитц само би могъл да мечтае в Атлантика, не успява дори да повреди кораб от ескадрата на Масуда. Оправдание той намира в лошото време, високата скорост на японците и уредите им за засичане на радарите. Чиаки Масуда, както колегата си адмирал Ото Цилиакс, осъществил „Скока през Ламанша“ (операция Цербер) остават със славата на успели в неочаквано ловък и бърз пробив с големи кораби при смятани за непреодолими условия. Масуда преживява войната, след нея, благодарение на добрия си английски е един от основните информатори на американските си колеги и историци за протичането й от японска морска гледна точка, занимава се с бизнес и внедрява свои патенти. Почива на 99 години, през 1995, което го прави последния императорски адмирал.
Винаги може да се добави още нещо.
Ариергард 
Супер интересно четиво, благодаря !
ХаресвамХаресвам