Кръстосвача „Брумер“
Корабът на Негово Величество „Мери Роуз”, но не прочутият флагман на крал Хенри VІІІ, а далеч по-скромният съд, от флота на крал Джорж V бил от броящия 85 представители клас английски разрушители М. Под командването на капитан Чарлз Фокс той напуснал главното пристанище на Шетлъндския архипелаг – Леруик. Това събитие станало на 15 октомври 1917 и поставило началото на низ от непредвидими последствия, отекнали в най-малко две войни и то по всички морета на Света.
„Мери Роуз” бил в компанията на кораб от своя клас – „Стронгбоу”, воден от капитан Едуард Брук и два въоръжени траулера, „Елиз” и „Пи Фанон”. Задачата им била да ескортират конвой от Скандинавия през Северно море. „Стронгбоу” бил клас Р и бил пуснат на вода само година по рано в Глазгоу.
На следващия ден, малко преди обяд, разрушителите се разделили. „Мери Роуз” избързал напред, за да разузнае пред бреговете на Норвегия. „Стронгбоу” влязъл в пристанището на Берген през южния фиорд, известен като Корсфиорд, 24 години по-късно станал последният пристан, приютил могъщия линеен кораб „Бисмарк” преди битката в Датския проток и краткия му рейд в Атлантика.
Но избързваме, нашата история започва през 1917. В късния следобед на 16 октомври същата година, „Мери Роуз” повел обратно към Шотландия дванайсет търговски кораба, два от които британски, 1 от Белгия, останалите, скандинавски неутрални съдове – 1 датски, 5 норвежки и три шведски Водоизместването на никой от тях не надвишавал 3000 брт, а товарът им се състоял предимно от руда и дървен материал. Корабите се движели в две колони.
Списък на конвоя:
- „Бенклуш” – британски
- „Сити ъф Корк” – британски
- „Лонионие” –белгийски
- „Маргрете” – датски
- „Дагбьорг” – норвежки
- „Хабил” -норвежки
- „Силя”- норвежки
- „Сьорхауг” -норвежки
- „Кристине” – норвежки
- „Висбур” – шведски
- „Х.Викандер”- шведски
- „Стела” – шведски
Сутринта, около шест часа, по тези ширини и в този сезон– 60 градуса северно, било все още непрогледно тъмно. На мостика на „Стронгбоу” обаче забелязали откъм левия си борд силуети, впоследствие превърнали се в кръстосвачи. Срещата станала на около 65 морски мили източно от Леруик. „Мери Роуз” пак плавал на около 8 мили напред от основната група. Лошата видимост, близо 2 мили в този час, попречила на британските дежурни офицери както да разпознаят противниковите съдове, така и ефективно да комуникират помежду си. На „Мери Роуз” дори не забелязали идващите от юг кораби. От своя страна „Стронгбоу” активно се опитвал с малък прожектор и флагови сигнали да разговаря с наближаващите непознати.
Пръв, че това е противник, а не британски кръстосвачи, осъзнал дежурния офицер на мостика – лейтенант Рупърт Джеймс. Докато обаче извикат от каютата му все още спящия капитан Брук, водещият германски нападател доближил до около 3000 м. и открил опустошителен огън от всичките си оръдия. „Стронгбоу” загубил радиостанцията си, в мига в който лейтенант Джеймс се опитвал да предаде съобщение до другите кораби и до Скапа Флоу , както и единия си комин след първия залп. Радиото предало само 6 знака, отбелязва германския доклад от „Брумер”. Но по ред.
Последният бой на Стронгбоу
Сред засегнатите от първите изстрели бил капитана. Командир Брук бил ударен в крака, но отказал да даде заповед за напускане на кораба докато не се убеди, че всички документи са унищожени и нищо полезно няма да остане за врага на борда. След три залпа на германците срещу разрушителя, той потънал, отнасяйки със себе си 47 души от екипажа. Капитан Брук бил пренесен от неколцина моряци на сал.
Германските кораби се насочили към конвойната група. На отдалечения „Мери Роуз” чули стрелбата от кърмата и без колебание се отправили назад. Капитан Фокс предполагал, че нападателят е германска подводница. Минути по-късно схванал положението – два противникови кръстосвача обсипвали с огън поверения му конвой. Без колебание и на висока скорост, съвсем в нелсъновата традиция, британският разрушител доближил врага и в 6 и 20 минути открил огън от разстояние, което се оценява на между 6000 и 7000 метра. Противниковите артилеристи обаче веднага отговорили. Доближил ги на около 2000 метра „Мери Роуз” вече потъвал в пламъци. Капитан Фокс бил сред загиналите. Малцината оцелели били ръководени от младши лейтенант Фрийман при спасението си.
Според британската преса, германците подложили всички лодки и салове на спасяващите се английски моряци на безразборен обстрел. След края на войната тези обвинения обаче не довели до съдебно преследване – по-скоро те били плод на военната пропаганда. Капитаните на германските кораби от своя страна настоявали след конфликта, че не са провели спасителни мерки, тъй като забелязали подводница в района. Капитанът на въоръжения траулер „Елиз” съумял да запази кораба си от огъня на германските кръстосвачи и се върнал веднага на мястото на бедствието след като противникът вече се бил оттеглил. Той спасил оцелелите, сред които командир Брук, от „Стронгбоу”. Живите от екипажа на „Мери Роуз” пък стигнали сами до норвежкия бряг, където местните хора ги приютили и за започнали да се грижат за нараняванията и измръзванията им.
Общо около 250 моряци загубили живота си в това нападение. Само десет мъже оцеляват от „Мери Роуз”, четиридесет и пет от „Стронгбоу”, включително командващият офицер, капитан Брук. Той починал година по-късно от пневмония.. Освен „Елис”, траулерът „Пи Фенън” и три други парахода успели да избягат. Девет кораба от конвоя били потопени от нападателите.
В района имало силни британски патрулни формирования, но до 15 часа и 50 минути нямало съобщение за атаката, и те не били в състояние да се намесят. Чак когато „Елис” срещнал пред Леруик следващата група охранители на конвои – разрушителите „Мармион” и „Обидиент” британското командване научило за случилото се. Ескадра от пет леки кръстосвача патрулирала между Берген и Шетландските острови. Общо 16 били британските кръстосвачи в района. Но адмирал Дейвид Бийти (1871 – 1936) по-късно отбелязал по този повод: „Късметът беше против нас”. Самият той научил за боя в 17 часа – близо 8 часа след атаката.
Като първи резултат от този бой, системата на британските т.н. скандинавски конвои била изменена, те започнали да се движат по по-северен маршрут, съпроводени от повече разрушители, на транспортите било заповядано да се разпръскват при появата на противник, а ескортът им трябвало мигновено да съобщи по радиото за атаката и да не влиза в бой с противника до разпореждане от командването.
„Бремзе” и „Брумер” се върнали у дома в пълна безопасност. Общият потопен тонаж само в тази битка от тях бил 10 428 брт. И двата кораба били от сравнително малкразпространения клас германски Minenkreuzer или „минни кръстосвачи” включени в т.н. IV. Aufklärungsgruppe (Четвърта разузнавателна група на флота) заедно с малките кръстосвачи „Щралзунд”, „Щетин” и „Хамбург”. Групата била под командването на контраадмирал Макс Хан, един от основните застъпници в германския флот за активни действия на надводните сили срещу търговското корабоплаване на противника. Година по рано същият офицер е капитан на линейния кораб „Баерн”, кадето втори офицер по свръзките е бъдещият капитан на загиналия като рейдер в следващата война „Бисмарк” Ернст Линдеман. Но връзките и съвпаденията с прочутите рейдерски операции от Втората световна война няма да спрат до тук, а и изобщо не са случайни. Но по ред:
Тактико-технически данни на класа кръстосвачи Брумер („Брумер”, „Бремзе”, 1915-1916)
| Тип: | Минен малък кръстосвач |
| Водоизместване: | 4,385 брт |
| Дължина: | 140.4 м |
| Ширина: | 13.2 м |
| Газене: | 6 м |
| Двигател: | 2 турбини, 6 котли, 33000 к.с. (25000 кВ) |
| Скорост: | 28 възела |
| Обсег на действие: | 5,800 морски мили със скорост 12 възела |
| Екипаж: | 16 офицери
293 моряци |
| Въоръжение: | 4 × 15 см SK L/45 оръдия 2 × 8.8 см L/45 противовъздушни оръдия 2 × 50 см торпедни тръби400 морски мини |
| Брониране: | Корпус: 40 мм
Палуба: 15 мм |
Поради едновременна им постройка в един и същи завод – корабостроителницата „Вулкан” в Щетин на Балтийско море, двата кораба били идентични и на практика неразличими един от друг.
Складовете и цистерните им били предвидени за 600 тона въглища и 1000 тона мазут. За турбините на „Брумер” в редица публикации се твърди, че били произведени преди войната за руския линеен кръстосвач „Наварин”. Руската литература предполага, че става дума само за елементи от механизъма на турбините.
Освен високата си за времето скорост и относително голямата си автономност, и двата кръстосвача по-външни очертания много приличали на британски. Допълнително, боята по корпусите им била нанесена в тъмни тонове, типични за Royal navy. Така, „Брумер” и „Бремзе” съчетавали в едно твърде пиратски, по-съвременно казано, рейдерски качества – универсалност, скорост, голяма далечина на плаването и сравнителна замаскираност.
Двата кораба излезли от пристанището Брюнсбютел, южно от Куксхафен, в изпълнение на секретната заповед № 7195, на 15 октомври през ноща. В шест сутринта преминали край остров Хелголанд, край който ги очаквали миночистачи и 4 разрушителя, взели също участие в операцията. Целият 16 октомври малката ескадра прекарала край п-ов Ютланд, на границата на датските териториални води, скрита от противниковото разузнаване. С идването на мрака, корабите, под общото командване на капитан Макс Леонарди взели курс на северо-запад и развили скорост до 20 възела. Скоро след това станало ясно, че заради вълните, разрушителите не могат да следват двата кръстосвача и били освободени. „Блумер” и „Бремзе” продължили сами вече в зоната на британската блокада в Северно море.
Малко по-късно били засечени шифрограмите на английския конвой, сформиращ се в фиордите край Берген и частично успели да ги разшифроват. Леонарди разбрал, че жертвите му, охранявани от два разрушителя, предстои да потеглят от Берген. Малко след 6 часа сутринта конвоят бил прихванат. Докато „Брумер” се сражавал с ескорта му, „Бремзе”, командван от фрегатен капитан Зигфрид Вестеркамп потопил 8 от товарните съдове. Парадоксално и двата британски транспорта, както и белгийският съд, успели да избягат в Берген. Като потопил „Стела” Леонарди на практика завършил списъка на своите победи само с унищожени неутрални кораби, ако не броим разрушителите.
Германските кръстосвачи продължили на север, после на северо-изток. Това била маневра за избягване от евентуални преследвачи в неочаквана посока, отново паралел с развитието на операция „Рейнски маневри” 24 години по-късно. Още един факт – германският Адмиралщаб планирал в операцията да вземат участие и снабдителни кораби, в случай, че ескадрата на капитан Леонарди успее да пробие в …Атлантика. Но опасението от повреди и трудната бункеровка в условията на бурния океан довели до пропадане на този замисъл.
Нападението от 17 октомври 1917 година било плод както на безразсъдна храброст и добра координираност между двата кръстосвача, водени от капитаните си Леонарди и Вестеркамп, така и на дълги анализи и спорове на други, доста по-високопоставени офицери, достигнали до нарушаване на задължителната за германците дисциплина и интелектуални сблъсъци в командните среди на Адмиралщаба.
Накратко. До началото на Голямата война Кайзеровата марина претърпяла бурно и праволинейно развитие, повлияно от теорията на американския морски експерт, геостратег и историк Алфред Маан (1840 -1914) за „господството по море”, налагано на противника чрез решително сражение в морска битка. Воден от тази концепция и търсещ средства да я претвори в действителност, германският гросадмирал и съименик на американския си колега Алфред фон Тирпиц (1849 – 1930) започнал изграждането на могъщия, но все пак недостатъчен Riskflotte (Флот на риска), с който да разгроми господстващия над „Седемте морета” от повече от век Royal navy и в крайна сметка, Британската империя, най-голямата държава на Света. Германският кайзер Вилхелм ІІ притежавал в края на 1914 година внушителния боен флот от 22 броненосеца (Linienschiffen), 17 дреднаута (линейни кораби от нова конструкция или по германската класификация Schlachtschiffen) и 7 линейни кръстосвача (Große Kreuzers).
Войната започнала и идеите на германския „навализъм” бързо се превърнали в капан за създадения с много усилия и финансови разходи за „Флота на откритото море” (Hochseeflotte) на Германия. И още през 1915 година се появила и критиката под формата на три статии на неизвестния все още, 40-годишен германски морски офицер Волфганг Вегенер (1875 – 1956).
Вегенер осъзнава връзката между морската стратегия, създаването на флот и географията. В баланса, който той направил, ясно се очертало, че на кайзеровата марина липсват необходимите бази. Всичко, с което те разполагали за война с Великобритания били пристанищата в устията на Елба и Везер, ограничени от Хелголандския залив. Този район Вегенер охарактеризирал накратко като място, което не притежава потенциал за развитие и победа, като „Мъртъв ъгъл в мъртво море”. Британския флот, напротив разполагал в образно нарисувания „четириъгълник” на Северно море със свободата на действие, дадена му от съчетанието от удобни бази на запад и северозапад и възможността да контроли двата изхода от него. Парадоксално, германците били заключени в ъгъла на море, което сами наричали с гордост в онези времена „Германско”.
вицеадмирал Волфганг Вегенер, около 1925 година
С максимална точност, Вегенер изчислил, че всеки опит за пробив на германците, ще доведе до унищожението им. При пробив към Северния Атлантик между Норвегия и Оркнейските острови или през Ла Манша, към Биская, пред Флота на открито море щели да застанат блокиращи ескадри от разрушители и кръстосвачи, плюс подводници и минни заграждения, а в тил щели да ударят линейните сили на противника. Колкото и мощен да бил германския флот, при такова стечение на обстоятелствата, изходът от сражението можел да бъде само един – пълен разгром.
Като поставил като математическа задача проблема пред морските сили на райха, Вегенер търсил почти геометрично решение. На кайзеровата марина били необходими повече бази по южната и най-вече, по източната страна на северноморския „четириъгълник”. И ако въпросът за бази на юг, по крайбрежието на Фландрия, бил донякъде решен от офанзивата на Фалкенхайн в края на 1914 г в Белгия– там германците разполагали с база за подводници и торпедни катери, то на изток нови пристанища можели да бъдат „присвоени” само за сметка на неутрални страни. Вегенер повдигнал въпроса за окупацията на Дания от райха за пръв път от 1908 г., когато сухопътният генерален щаб, под ръководството на граф Шлифен наложил табу върху темата, поради свои съображения, свързани с финия въпрос за баланса на силите по сухопътните фронтове. Теоретикът смятал, че с дипломатически средства може да се получат бази в Норвегия.
Но да се пише така, по време на война е акт както на липса на чинопочитание, така и на лоша политическа преценка. Ръководството на Адмиралщаба се налагало да вземе спешни мерки. Вегенер бил посетен едновременно от новия командващ на Флота Рейнхард Шеер (1863-1928), приближеният му вицеадмирал Еберхард Шмид и капитан Магнус фон Левецов, заместник началник на оперативния отдел на Адмиралщаба. Тримата съумели да му заповядат да не пише до края на войната.
Но Вегенер не бил единственият несъгласен със стратегическото ръководство на морската война през Първия световен конфликт. По същото време, най-активната част от „Флота на открито море”, а именно Първа разузнавателна група (I. Aufklärungsgruppe) плавала под флага на адмирал Франц фон Хипер (1863 – 1932). Началник на щаба на тази ескадра бил Ерих Редер, бъдещият командващ на Kriegsmarine от 1928 до началото на 1943 г. Двамата, заедно с командирите на единиците в групата, като споменатия вече Макс Хан и Адолф фон Трота, командващ райхсмарината, непосредствено след Голямата война, планирали широкомащабни операции на линейните кръстосвачи в Атлантика. Последният по същото време открито заявявал, че „един германски рейдер, дълбоко в океана, ще принуди британците да отделят по 15 бойни кораба за преследването си”.
В разузнавателната група, авангард на кайзеровия флот, се обсъждали планове за създаването на съединение, съставено от кораби с голям калибър на оръдията и с двигатели с дизелово горене, което да оперира по североамериканските брегове и Караибите, снабдявано от бързи транспортни кораби.
Така от вегенеровата концепция за повече морски бази за германския флот и идеите за рейдерски действия на тежки кораби на кръга около Хипер, постепенно се изградила стратегията, водеща за надводните сили на райха през Втората световна война. По същество, това бил план за действие с непропорционални сили на британските сили, за „война на тонажа”. През Голямата война, тя все още не била осъществима технологично.
Ариергард 