- Тренировки, дисциплина,математическа война и отричане на случайността
- Ситуацията в Европа
- В навечерието
- Битката
- Финалът
Битката край Турне или както влиза в историята, сражението при Фонтеноа (среща се и Фонтеной заради старинното френско изписване), макар че по голямото селище, край което се води да е Антоан, е много популярна сред любителите на военната история. Дори у нас, има и обширна статия в Уикипедия, която е качествено написана, на български език, както и достъпното издание на Волтер и “Векът на Луи ХІV”, където е разказана подробно и този текст е един от най-разпространените и по Света за събитието като цяло. Съзнавам, че цялостен анализ е извън възможностите на един любител да бъде представен, разбор на тактиката е почти недостижим, за това съм се опитал да предам само това, което съм се уверил, че е достоверна картина и съм добавил някои дребни детайли, които за мен, лично са в допълнение на случилото се. Не съм давал големи подробности кой-кой е, първо защото мисля, че действащите лица са известни на запалените от темата, второ, всичко е достъпно и лесно за намиране.
Тренировки, дисциплина,математическа война и отричане на случайността
Това, което е важно за офицерите и за техните войници в Европа горе-долу от 1300 година с техните пики, стрели и по-нататък, огнестрелни оръжия, е добрата тактическа координация, плод на дисциплината и на тренировките. В началото на Новото време това е и основната характеристика на европейските армии. Създадено през ХVІ век, след дългата пауза на Средновековието, общото, координирано движение на войниците, но през ХVІІІ век вече и облечено в цветни униформи, е от решително значение. Дори и най-смелият индивидуален боец рискува да бъде убит от собствените си другари, ако движението на линията, колоната или карето не били прецизно преценени и отработени.
Дисциплината е „лайтмотива” на военната школа, приписвана на Фридрих ІІ, тя е и, няма какво да се учудваме в сърцето на неговите военни писания. Всъщност, това е една нечовешка и дивашка дисциплина и животинска тренировка. Пруският крал изисква обаче свръхчовешки усилия и от офицерите си, както по време на бой, в който те трябва да дадат всичко от себе си – без да мислят за себе си, така и в почивните дни, когато да се борят например с дезертьорството. Така Фридрих се опитва да изчислява математически резултатите от войната, но това е фикция, присъстваща само в неговата глава.
От друга страна, Пол Аи дю Шастеле (Paul Hay du Chastelet) по времето на Луи ХІІІ обяснява на френските командири за да няма изненадани, че кралят винаги трябва да предвижда възможен негативен край на войната, защото завършекът и е плод на Божествената воля, а тя е неизчислима. Това не е точно случайността, а Свръхестествената воля.
Но трябва да признаем че Морис де Сакс, може би защото е саксонец, страна съседна на Прусия, припява по-скоро на Фридрих:
„Трябва да се воюва без нищо да се оставя на случайността и това е най-висшата точка в развитието на уменията на един генерал.”
Оттук обаче произтича малко странно следствие в главата пък на френския маршал. Тъй като случайността е враг на планирането, става по-лесно да се отбраняваш, отколкото да настъпваш. Една офанзива, една атака е по-трудна за планиране, както като посока и резултати, така и ако щете, чисто логистично. Отбраната, наопаки, може да бъде поставена на здравата основа на предвидливостта, особено на своя територия, където ресурсите и картата са познати.
Следващият въпрос, като следствие, който Де Сакс си задава е кое е за предпочитане? Решителното сражение, било то отбранително или настъпателно, или войната на „котка и мишка”, дългите обсади и светкавичните нощни нападения. Това, което във Франция в епохата наричат “Малката война”. Един друг Морис, но византийският император Мавриций, още VІІ век беше предупреждавал в своя Стратегикон:
„По-сигурно и по-печелившо е да побеждаваш противниците си с планиране и тактика, отколкото само със сила: При първото спестяваш част от собствените си войски, при второто трябва да се примириш със загуба на част от тях. Казано е да удряш по врага си решително, но скрито или чрез глад и никога да не допускаш да влизаш в предварително уговорени сражения, които само ще докажат при неуспех твоята липса на късмет, а не смелостта ти.”
Морис де Сакс (това име той взема във Франция, иначе е кръстен Херман от родителите си?!, та понякога се чудя дали не е четял страстно латинския превод на Стратегикона, публикуван първо в Швеция, а Де Сакс в началото на кариерата си е воювал на север…) продължава в този дух мисълта на съименника си:
“Не съм привърженик на генералните сражения, особено в началото на войните, и съм убеден, че способният генерал може да извърши всичко необходимо без да е задължен да ги провежда… Но когато дадем сражение, трябва да умеем да се възползваме от победата, а не се задоволяваме да заемем бойното поле, както е обичая в наше време. Напротив, настъпвайте след противника с цялата си енергия и неговото отстъпление ще се превърне в бягство.”
В Битката при Фонтеноа Де Сакс се отбранява, но след като е настъпил. След нея той е обявен за нещо като военен гений.
Ситуацията в Европа
През зимата на 1744 граф де Сакс се упражнява на дипломатическата сцена. Подтикван от френския кралски секретар на външните работи маркиз Д’Аргенсон, Морис пише на полубрата си, електора на Саксония Август ІІІ за да се опита да го привлече в съюза на противниците на „унгарската кралица”, както в Париж наричат Мария-Терезия. В Дрезден обаче са между два огъня. Фридрих Пруски отново е подписал примирие с австрийците (за втори път и пак без знанието на Версай и другите си “съюзници”) и стои необезпокояван на границите на малката саксонска държава. Във Виена пък директно дават знак, че разчитат на верния електор да даде гласа си за съпруга на императрицата. Август ІІІ просто няма избор.
В другата гореща точка на конфликта, Италия, бурната деятелност на крал Филип V Испански и третият му син Карлос, кралят на Неапол, задържа по-голямата част от силите на Австрия и съюзниците и, включително и част от британския флот. Неаполитанският крал специално през тази година е неутрален, именно заради заплахата английски кораби да бомбардират столицата му, но това е само след като на два пъти е нахлул в старите си владения в Парма. Испанците използват и пътя през Южна Франция за да прехвърлят цяла армия, заплашваща Милано.
След Прага и Детинген френският крал вече не е склонен на далечни операции в Германия, особено след като и Бавария е излязла от войната (Новият херцог Максимилиан дори е приел примирие и е обещал гласа си в Германската диета за съпруга на Мария-Терезия, след като австрийците влизат в Мюнхен. На следващата година Максимилиан ще обяви и война на Франция, и ще прати войски срещу доскорошните си съюзници). Като цяло войната вече изобщо не е за императорската корона, а за интересите на отделните фракции.
Франция, приемайки хладно измяната на баварците, но спазвайки неутралитет по тяхно отношение, дори започва тайни преговори в холандския град Бреда. В тях английската страна протака, явно като разчита на успех, който да компенсира падането на Мадрас в Индия. Така от началото на 1745 френското внимание е насочено към Австрийска Нидерландия или както за краткост всички започват да я наричат, просто Фландрия.
До този момент, въпреки шумните успехи, нещата не вървят добре, поне не и за Луи ХV. Кралят вече може да разчита единствено на подкрепата на братовчедите си от Мадрид. Владенията на кралството в колониите са блокирани, търговията е съсипана, войските на противниците се събират вече край границите му, а страната е заплашена от глад. Ситуацията много напомня тази от 1709, времената на Войната за Испанското наследство. В годината преди Малплаке, в отчаянието си, престарелият Луи ХІV извиква последният си непобеден маршал –Вилар и му се доверява, че ако му откаже да води войските му, нови набори от неопитни войници, сам кралят ще ги поведе срещу Евгений Савойски и Малборо и ще победи или загине в боя. В този период британското правителство поставя условия, които са слабо казано неприемливи за френския монарх – той трябва да се откаже от всички земи завладени в некраткото си царуване и най-лошото, да обяви война на внука си Филип, който сам е изпратил на испанския престол!
От историята е известно продължението, Вилар поема командването, и макар тежко ранен при Малплаке, побеждава двамата най-имените противникови генерали. Луи ХІV публикува унизителните условия на враговете и Франция, страна на възторзите, е свидетелка на истински подем. Младежи, почти деца от най-добрите семейства, постъпват в кралската армия, заможни буржоа даряват средства, страната е спасена…
Само да добавя, че и Морис де Сакс също се бие при Малплаке като млад адютант. Така той от личен опит познава и схваща особеностите на театъра на военните действия, на който предстои да командва през 40-те години на века.
Правнукът на Краля Слънце вероятно има предвид споменатия пример от неотдавнашната история на кралството. Луи ХV излиза от Версай и отива при армията, нещо, което до този момент не му се е случвало. Със себе си той взима и престолонаследника, Дофина. Парижани стават свидетели на необикновена гледка – Кралският военен дом, елитът на най-старата съществуваща държава в Европа, за последен път в историята се събира в пълния си блясък и потегля на война. Не липсват барабанен бой и звук на тромпети, разкошни знамена, блестящи униформи и буйни коне.
“Никога, от времето на Поатие френски крал не беше излизал лице в лице с англичаните. Всички се надяваха, че този път ще мине по-добре!” пише на интимната си приятелка бъдещият маршал Де Броли (вече не знам как да изписвам името му – ту е Брогли, ту е Броли на български, а далечният му внук, носител на Нобелова награда за физика е … Де Брьол?!)
В навечерието
Първата цел на краля и неговият командващ е Турне, добре укрепен град, държан от холандски гарнизон от 11 батальона и 3 ескадрона, общо около 10 хиляди души. Де Сакс още през декември пресмята не само какво той ще направи, но и как противникът, съюзническата т.н. Прагматическа армия ще отговори. Турне е разположен на брега на един от най-важните притоци на река Шелда, едновременно важен път до оперативната база на австрийци, холандци и англичани – Антверпен, и в същото време важна транспортна линия. В онези години най-лесният начин да снабдяваш армията си с храна, фураж, барут и гюлета е по водните пътища.
От своя страна във Фландрия английският крал Джордж ІІ изпраща за командващ втория си син – дюк ъф Къмбърланд, тогава на 24 години, а Мария-Терезия – генерал-фелдмаршал Кьонигсег (Dominik von Königsegg-Rothenfels). Така се създава един военен триумвират, в който трябва да включим и холандския командващ – принц Валдек (Karl Août, Prince de Waldeck et Pyrmont).
Къмбърланд пристига в Брюксел на 20 април 1745, където с останалите го очаква и генерал Вендт, начело на хановерските войски. Според писмо на принца до баща си, войските на съюзниците възлизат на 30550 пехотинци и 12 000 кавалеристи. Армията продължава да се допълва от части от отделните гарнизони на холандците във Фландрия и до сражението достига до общо 53 хиляди души. Младият британски дук имал виждания за кампанията през предстоящата година, което не е странно като имаме предвид възрастта му. Ни повече, ни по-малко, тя трябвало да завърши в Париж! Според генерал-фелдмаршал Лигониър (John Ligonier), началникът на английската пехота и старши съветник на принца, синът на краля декларирал:
– Ако не вляза във Френската столица, да си изям ботушите!
Оперативната база на французите е Мобеж. Целта им, както казахме, долното течение на река Шелда до средата на Фландрия. Войските, които се събират под ръководството на маршалите Де Сакс, Де Ноай и Льовендал (датчанин с опит от Северната война, Ulrich Friedrich von Woldemar Lowendal) възлизат на 69 хилядна пехота и над 25 хилядна кавалерия и драгуни. Френският крал прави първия ход – обсажда старата столица на Меровингите – Турне.
Морис де Сакс е болен от асцит, но продължава да води решително войските си. Обсадата на Турне е оригинален ход, това кара противника да реагира веднага. Реалният план е, заради събраните сили, да накарат Къмбърланд и останалите да атакуват необмислено. Така и става. Британският командващ не смята, че противникът разполага с повече от 30 хилядна армия. И се насочва с цялата си налична сила към атакуваната крепост.
Французите, освен че обсаждат, се приготвят и за посрещането на Прагматическата армия. На северния бряг на Шелда, между Антоан, Фонтеноа и гората Бери те изграждат отбранителна позиция, на която да се бият със съюзниците. Двете села са укрепени, а между тях и гората са построени два редута (насипи във формата на бастиони). Този който ще влезе в историята е близкия до Бери, който наричат по името на заелия го полк , на френски Eu, което за благозвучие ще наречем E.
Армията на Къмбърланд заема селцето Везон след кратка престрелка с предните френски постове на 10 май (британците са все още по стар стил и това се води 28 април). Пред тях се открива не много ясна картина на противниковото разположение. Гледано собствено от Везон, където е щаба на принца, в дясно е гора, пред него е възвишение, на което не се вижда нищо, а в ляво са две села, като Антоан опира в Шелда.
Решението е просто. Австрийският контингент на Кьонигсег и холандците ще атакуват в ляво, една бригада ще разузнава в гората, а цялата хоневорско-английска армия ще щурмува възвишението. По сметките на Къмбърланд французите, като се има предвид, че са отделили сили около Турне, едва ли са по-многобройни от съюзниците.
Планът, добър-лош, е поне план, но французите на платото между гората Бери и брега на Шелда са 66 хиляди! Пиемонтският и Флотският полк държат здраво двете села – Антоан и Фонтеноа, на възвишението, скрити все още са 1 батальон от полка на Обтер, 3 батальона наемни швейцарци от полка Куртен (кантона Вале), 4 батальона на Кралската гвардия (други два пазят моста на Шелда за евентуално отстъпление) и два швейцарски гвардейски батальона. В гората е разположена специална част – полкът Грасин – полудрагуни, полушасьори, добри стрелци и обучени за действия именно сред дървета. Останалите около 50 хиляди войници на краля на Франция са разположени в дълбочина. Така строят на Де Сакс е дълбок и същевременно, незаобиколим. Къмбърланд обаче разчита да пробие в центъра благодарение на качествата на своята пехота.
Ариергард 