Бригадата е по-стара от дивизията, това няма какво да ни учудва. Френските специалисти пишат, че бригадата е от времето на Луи ХІІІ и първо е създадена в тежката кавалерия.
Терминът си оспорват два корена. Единият е испански – brega, който означава заедно, а вторият , италиански, briga, който е и по-вероятен, защото това обяснява и brigante – скандален, боен. Някога групи от авантюристи или дори разбойници, са се наричали brigants, а отрядите им – brigata, brigate – направо група от разбойници или дезертьори. Енциклопедията на Дидро от 1751 година издига теорията за произход от думата brigua – интрига?! Както винаги, аз се опитвам да изброя и оставям на уважаемия читател сам да си избере сред етимологичните възможности предоставяни ни богато от бароковата култура. Но в армиите на Европа, бригадата твърдо влиза като тактическа група, част, която се бие заедно. Първоначално е малка. При Анри ІV за първи път се среща във военните хроники и обикновено означава отряд от 20-тина кавалеристи, което обяснява защо до ХІХ век във френската конница „бригадир“ е нещо като сержант.
И чак при Луи ХІІІ срещаме разширяване на термина, в едно писмо на краля до маршалите му Де Брезе и де Шатийон от 1635. Там четем: “Трябва да разделим армията ни на две бригади, всякак командвана от един от двама ви!” И тази височайша заповед направо ни отвежда към бойния ред на шведите от разгара на 30-годишната война. Густав-Адолф точно така подрежда армията си, в две бригади, едната синя, другата жълта. Разбира се, по-скоро корпуси, тези скандинавски бригади са амалгама от частите, налични за деня, но и точно така се появява всъщност истинската бригада. Италианският командващ австрийските войски Монтекуколи, но чак през 1670 също говори за бригади съдържащи в себе си батальони и ескадрони.
Знамена на Шведските полкове от 30-годишната война.
Тук ще трябва да отворя една задължителна скоба. Както отбелязах по-рано, в текста за драгуните, при Луи ХІІІ се появяват и първите истински конни или кавалерийски полкове. Но има една особеност, която не е френска, или по-скоро не е само френска. Това е практиката в армиите на Запад в епохата. Единствената, що годе постоянна военна структура – административна, преди всичко, но и на бойното поле, е ротата. Голяма, малка, конна, пехотна, артилерийска, ротата си има обикновено капитан, живее в града или на село в мирно време (но още не в казарми), извикана от краля при война или друга опасност, тя поема на поход. Ако господарят на района, откъдето е ротата, е голям и силен феодал, той има няколко роти, които на практика са неговият полк. (и да не е толкова могъщ, пак ротата му, или двете му роти, ще са неговия полк). Така и полкът е до някъде също административна структура. При господаря (метр-де-кампа) има малък помощен персонал, от лекар, кюре, ковач, тръбач, барабанчици и един-двама майори, няколко лейтенанти и корнет, да носи знамето. Всички заедно тръгват на поход, изхранват се както намерят и стигат, къде леко, къде по-трудно, до основното си място за работа, ако ми е позволено така да се изразя – бойното поле.
Във време на похода те са на издръжка и заплата, а и под заповедите на господаря си, но в сражението, вече се разпорежда кралят или неговият маршал, генерал-лейтенант или който го замества. Предстои основната цел, за която са събрали полковете да бъде постигната – за това им плащат, за това е цялото събиране, а и някои, поне така си мислят, живеят и дишат само за този момент. Врагът е отсреща, в своя си лагер, представете си го образно, обикновено са се виждали, разбира се, без да е задължително.
Кралят или командващият свиква метр-де-камповете на военен съвет и прави разпорежданията си за предстоящия голям ден. Тук вече полковата структура няма особено значение, кралят обикновено има план. Как протича този съвет, ще се опитам да го пресъздам, много, много условно.
Първо полковниците се представят пред краля и антуража му, за щаб наистина трудно може да се говори, но около краля има няколко опитни военни, поне един добър артилерист, желателно един инженер, картограф и някой и друг фаворит, (да пуска смешки и да пише спомени, във френския случай). След като уточняват кой-колко е благороден, какъв е герба му и дали се познават вече лично с владетеля, по съвет на някой от маршалите (притеснени вече от настъпващата нощ) полковниците са поканени да съобщят данни за водените от тях полкове. Това включва бройката, състоянието (яли ли са скоро) въоръжението (влачат ли топ) и с какво биха били способни да се захванат сутринта, в боя.
Тук кралят започва да се проявява като големия крояч. Къде запомнил, къде не, кой кога е ял и дали е спал, командир със замах и благородство, не отстъпващо на замаха, пристъпва към подреждането на каделата на бойния ред. Примерно:
– Дук де До с две роти пиконосци и две роти от полка на маркиз де Ре – сформира един батальон в средата, на хълмчето пред нас! Зад него се подреждат 5 роти от Полка на конт де Ми и трите останали роти от Полка на Де До, този батальон ще командва брат ми, Дук де Ключасол. Левият фланг, в гората, заемат полковете на виконтите Де Фа, Де Сол и Де ла Ла, плюс леката конница от централното плато на Кралството, под командването на многоуважаемия маршал Де Анданте!
Маршалът прави реверанс, при който се строполява, тъй като е на 98 години, и хронистът на това измислено от нас сражение е объркан, дали този маршал не е същият маршал Де Анданте от предишната битка на същото място от преди 75 години, при която обаче се е бил на противниковата страна, или е правнука му, по мъжка линия. Кралят продължава:
-Маркиз де Пицикато заема десния фланг, край пътя за столицата ни с четири оръдия от ротата на метр-де-камп Де Си и пет роти жандарми, с подкрепата на останалата фюзилерна рота от полка на маркиз де Ре! Този батальон трябва да удържи пътя, докато Ние, с Нашите швейцарци и кирасирите на кралицата, плюс тромблонистите Ни на малки кончета и новата Ни рота конни трансилванци, ще сформираме своя ескадрон и ще минем още по отдясно, както подобава на ранга ни, през блатото, селото, моста, замъка и рова му и не разбием противниковите резерви! Всичко ясно ли е? В общ резерв остават болните и прислугата.! Очаква ни страхотен ден, сеньори!
Това е общо взето планът, създаден на военния съвет, и макар чудесно и ясно изложен, той имал своите слаби страни, както се установило по време на сражението. Ротите на Де Ре били от район, който имал стара вражда с хората от дукство До заради едни пасища за крави и не искали да им помагат със стрелба от аркебузите си. Де Анданте, освен че недовиждал, и не дочувал, не видял как леката конница влязла в гората, където била напълно безполезна, и не чул как полковете на Де Фа, Де Сол и Де ла Ла останали извън нея, където били подложени на пряк удар от противниковия десен фланг – стандартно, тежка, бронирана конница, начело с командващия на врага.
И това не било всичко. Артилеристите на полковник Де Си не били яли от три дни, поради което нямали сили да зареждат гюлетата в цевите на оръдията, а петте роти жандарми все пак били закусвали, но конете не били получили фураж и съответно вместо смел галоп, се получил лек тръст пред противниковата артилерия. Както и да е, нещата се оправили криво-ляво, когато кралят, начело на своя ескадрон (така твърди хронистът) преминал през блатото, селото (там полкът на Кралицата извършил чудеса от храброст), моста, замъка (тук много помогнали особените умения на конните трансилванци) и рова му и забил кралския стандарт на противниковия команден хълм. (След това упражнение Негово Величество повече не участвал в бойни действия лично, а оставял това на своите лейтенанти и маршали, освен на изпадналия в немилост маршал Де Анданте).
Ще затворя скобата. Ясно е, че не само за амбициозните френски крале, но и за които и да е крале, които водели войни в онези векове това не бил най-добрия начин да се водят войските им. Струпването на роти и полкове, с различни възможности и качества, кои яли-не дояли, кои спали-недоспали, в батальони и ескадрони, както е била практиката до тогава (това са именно тактическите групи по времето на Религиозните войни, например) не върши необходимата работа. Някой полк се загубва, някоя рота изпадала в паника, в най-неподходящия момент. На това именно се сложило край със създаването на бригадите.
Идеята била простичка. Маршал де кампа, командирът на бригадата да упражнява контрол върху поверените му подразделения. Ако добре и съвестно си вършел работата, военният съвет, вече можел да протича доста по-рационално.
– Колко полка имате месьо Маршал де Камп на Северната бригада?
– Два пехотни без барут, плюс един, пристигнал току що, който е поизгладнял, и предлагам утре да го оставим в резерв.
– Чудесно, така ще направим, а Вие господин Маршал де Камп на Южната бригада?
– Два пехотни в отлично състояние, три роти швейцарци, оръдия, едното счупено, но го ремонтираме и 4 роти драгуни, Ваше Величество.
– Отлично, значи утре Вие ще подкрепите атаката Ни в центъра!…
И така нататък. Бригадата, (до тогава една конна рота се деляла на 6 бригади) била наложена като непроизволен, обмислен сбор от полкове през 1635 във Френската кралска армия. Но истинското си приложение тя намерила във войните на Луи ХІV. От 1665, по настояване на маршал Турен, бригадите започнали да се сформират в пехотата и станали неотменна част от френския боен строй.
Първата постоянна бригада обаче е особен случай и ще му обърнем отделно внимание. Това е La Brigade irlandaise – Ирландската бригада. Създадена е през 1690 година, от пет истински ирландски полка, изпратени от Джейкъб ІІ (свикнали сте да е Джеймс, но трудно ми се обръща устата да казвам на якобитите – джеймсианци! )на Луи ХІV в замяна на френската помощ за него на Зеления остров. Съвсем накратко, ще припомня, че т.н. Славна революция сваля от трона брата на Чарлз ІІ, поради преминаването му към католицизма.
Протестантска Англия (има ли израз Англиканска Англия?) поставя на негово място дъщеря му, от първия му брак – Мери и съпруга и, Уилям Орански, щатхалтер на Холандия. Формално династията на власт не се променя, поне още две десетилетия, до смъртта на втората дъщеря на Джейкъб – кралица Ана, която почива бездетна и трона на Стюартите преминава в ръцете на Хановерците. Но Ирландската бригада продължава своята служба във Франция, дори когато последните якобити се преместват в Италия. Това съединение е разпуснато чак през 1792 година.
При създаването си бригадата имала 5371 численост, през 1698 – 6039 и представлявала доста добро попълнение от опитни войници за френския крал. От Корк пристигнали пет полка, по имената на собствениците това били, ще ги спелувам на френски: Монткашел, Бутлер, Филдинг, Обриан и Дилон (Lord Mountcashel, Butler, Feilding, O’Brien и Dillon). След договора от Лимерик, всички якобити, участвали в бойните действия в Ирландия получили право безпрепятствено да отпътуват за Франция. В 1691 към бригадата се присъединил и един кавалерийски – Тирконел (Tyrconnel), който останал с малко по-особени функции. Джейкъб ІІ, който поддържал истински двор в изгнание го запазил като своя гвардия – „Royal Regiment of Horse“. По нататък, в годините, този полк, покрай командирите си, се среща и като Шелдън (Sheldon), Нуген (Nugent) и Фиц-Джеймс (Fitz James).
Бригадата останала масово, а не придворно съединение, обаче, през почти целия ХVІІІ век, участва и във всички войни. С Джейкъб дошли около 20 хиляди ирландци, но до 1780 година, почти по хиляда души годишно напускали Зеления остров в посока Франция, заради английските репресии и така редовния контингент за попълване бил осигурен. Офицерите и войниците с годините създават особената прослойка на френско-ирландската общност, трайно присъстваща във обществото на Кралството. Артър Дилон, един от полковниците достига до позицията на генерал-лейтенант във Френската армия. Синът му, става епископ. Бригадата става символ в националната ирландска традиция. Дивите гъски, не са английски командоси, а именно членовете на тази бригада – «Wild Geese» – les «Oies sauvages». Днес 92 полк, от Клермонт-Феран носи традицията на тази бригада, знамената на полковете и са в почетната зала на частта.
Ариергард 